Докато слезе в кухнята на долния етаж, бабата в червения пеньоар на бели рози забравя за какво е тръгнала. В продължение на две-три минути тя се върти на място в неведение, ядосва се, кара се сама на себе си. Отваря несигурно хладилника, но никаква лампичка не светва в главата й. Надниква в чекмеджето с подправки и във фурната. Но там очевидно не се пече нищо, следователно не това е била причината за идването й тук. Накрая тя се предава. Най-сигурно е да се качи отново в спалнята и да пита дядото за какво е тръгнала преди пет минути. Без да се бави, тя изкачва стълбите, като леко пъшка от болка (пак този шип на левия крак). Когато се озовава горе, дядото я поглежда въпросително от ниското оранжево канапе пред вечно включения телевизор. Бабата се стъписва и изкарва минута в недоумение, преди да признае на дядото:
– Оф. Забравих за какво се качих.
След това потегля надолу по стълбите с надеждата да си спомни за какво се е качила, само за да се върне след малко в стаята, преди да слезе отново… И така нататък.
Разказът е включен в сборника „Силата на думите“.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©