Рецензията е писана за списание „Кино“. Това е линк към оригиналната публикация.
Кой е убиецът? Това е големият въпрос на класическата криминална литература, както и основен двигател на действието в нея, не само в рамките на жанра, а и в редица романи, които умело си служат със законите му, за да постигнат своите по-големи, отвъджанрови цели. Новият роман на Чавдар Ценов „Убийство на булевард „Стамболийски“ се вписва именно в тази втора категория – той не спира да се заиграва с жанра, карайки ни да разгръщаме страница след страница, въпреки че през по-голямата част от книгата това, което води действието, е не търсенето на убиеца, а въпросът дали престъплението изобщо се е състояло. А флиртът с криминалния жанр служи по-скоро за фон за изобразяването на обикновения човек в няколко негови инкарнации.
Ние ставаме свидетели на убийство още на втората страница на книгата, но само за да няколко реда по-късно разберем, че сме се намирали в съня на един от главните герои – Радослав Дяков. Броени минути след като Дяков се събужда, в асансьора във входа на кооперацията, в която живее, бива открит убитият в съня му съсед Генади. Заключението на полицията е, че Генади е умрял по естествен начин, само че „пророческият“ сън на Дяков не му дава мира и той започва свое разследване, в което въвлича още двама съседи. Вълненията обхващат целия вход, смъртта на Генади се отразява на всеки от действащите лица по различен начин макар че повечето от тях не приемат теорията за убийството.
Главните герои са съседите и ние ставаме свидетели на динамиката на техните взаимоотношения – и на индивидуалните (между бащи и деца, мъже и жени, приятели и неприятели), и на колективните. Като общество те са разделени от нереализиран проект за ограда около блока, а всяка една от седемдесетте глави на този иначе недълъг роман е разказана през очите на един от тях (в 3 лице ед. ч.), което ни дава възможност да съпреживеем техните проблеми, битки, неудачи, успехи. Героите на Ценов са като извадени от живота и захвърлени в този роман, като в рамките на сюжета им е дадена свободата да действат, да говорят, да мислят. Те са необикновени и запомнящи се с това, че са напълно обикновени и в тях няма нищо на пръв поглед запомнящо се, може би без заекването на един от героите, отпечатало се върху изписването на главите на романа: ед-но, две, три, че-ти-ри и т.н.
Диалогът в романа е майсторски (простете за клишето) – естествен, динамичен, като игра на пинг-понг. (Ако в българските кино и театър днес по-често се привличаха писатели, Чавдар Ценов би бил търсен като сценарист и драматург, а като диалогист би могъл да направи така, че много злополучно написани диалози да звънят. Но днес фотолюбителите са със самочувствието на професионални фотографи, фотографите се имат за оператори, операторите – за режисьори, а твърде внушителен брой режисьори са такива експерти по диалозите, че от говора на героите им можем да разберем в какви езикови конструкции вървят вътрешните им монолози.) Всъщност тъкмо чрез езика на героите си Ценов успява по естествен начин, без и капчица назидание или декламативност, да засегне редица съвременни проблеми: външната и вътрешната емиграция, конспирациите и псевдоалтернативните мнения, самотата и безсилието, расизмът и неонацисткото хулиганство, домашното насилие, както чрез противоропставянето му, така и чрез най-елементарното му оправдание.
В романа са дадени и откровени диагнози на българското общество, отново поднесени естествено, без претенция и размахване на пръсти. „Ей това сме ние, виждаш ли? Нема нещо направено, било по улиците, било където искаш в страната, и малко преди края да не е зарязано“, казва един от героите на Ценов и продължава да развива мисълта си, докато не стига до мисълта, че на българите им липсва това, което не е най-важното, защото ако винаги преследваш най-важното, неизменно ще живееш в един недоизкусурен свят. „Демокрацията затова е демокрация, защото всеки има право на мнение. От друга страна, възможно ли е да има нация от шест милиона души, ако тези шест милиона имат различни мнения по всеки въпрос?“, пита се друг от героите му. „Само че у нас спасението поединично се е превърнало в масов спорт. Кой както може, така се оправя. Всичко опира до личен и най-много до групов интерес. Интерес на блока, на фирмата, на дадена професия. Дотам, сякаш никакъв обществен интерес не съществува и дори мисълта за него не стигаше до съзнанието на повечето хора. Струваше им се подозрително съществуването на някакъв си призрачен обществен интерес, смятаха, че е измислен, за да изпързаля наивниците. Обществен интерес, хайде де, кой знае кой стои зад тези купешки приказки и какви пари играят под масата…“, констатира на друго място една от героините.
По този начин малко по малко, както чрез подобни наблюдения, така и чрез житейските съдби на героите, фокусът на книгата на Ценов се измества. Докато разлистваме страница след страница този наистина бърз за четене роман, докато препускаме към неговия край, за да разберем имало ли е убийство, ние не усещаме как Ценов, като в музикалната тема на някой филм или сериал, превръща криминалната нишка във фонов шум, на който да изпъква по-добре водещата тревожна нотка на книгата – въпросът „Какво ни убива?“. А на този въпрос всеки герой от романа и всеки читател може да отговори сам за себе си.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©