Разминавали сте се на няколко пъти: на следобедни събирания, на вечерни джем сешъни, на сутрешни слънчеви упражнения, но ти не си я забелязал нито веднъж. Тя е била фон на снимката, трети глас в хора, играла е поддържаща роля на поддържащата роля в постановката. Никога досега не е изпъквала в релефа на твоя живот и на твоето обкръжение, никога не е излизала на фокус в твоя обектив и нейното притихнало музикално присъствие е оставало встрани от саундтрака на твоето всекидневие. Но тази вечер, с пищящо и изтръпващо откровение (като шамар в мрачен зимен следобед, като лятно сутрешно погалване), ти си се оказал обсебен от нейното присъствие и ти се е дощяло да композираш всички свои бъдещи стъпки в синхрон с нейните, да тъжиш единствено с нейната тъга и да бъдеш бръчката под лявото ѝ око, докато се смее.
Ти си едва на два метра от нея, толкова далече, и правиш нелепи опити да поддържаш разговора, защото нямаш идея как тя би приела твоите епохални мълчания и безкрайните ти пинтъровски паузи. Борейки се с мълчанието си, постепенно си изградил характерен стил на говорене, състоящ се от постоянни шеги и игрословици. Така е по-трудно да млъкнеш, но тази стратегия не винаги дава резултат и мълчанието понякога се стоварва върху главата ти, превива езика ти, стисва сливиците ти. Да е само мълчанието, щеше да е добре, а ти не се чувстваш уверен дори на физическо равнище – същата сутрин си подстригал десетгодишната си коса. Не можеш да свикнеш с новото усещане, зима е, студено ти е на главата, не сваляш зимната шапка, а свалиш ли я, повечето ти приятели не могат да те познаят. Това не те учудва. Сам си погледнал отражението си в огледалото три пъти и нито веднъж не си се познал. И точно сега си успял да се влюбиш…
Може би трябва да се измъкнеш от тази ситуация като ѝ разкажеш някоя история, да си върнеш увереността, а междувременно да измислиш следващия ход в тази спонтанна любовна игра. Прилича на шах, но царицата е най-важната фигура, а ти трябва да я накараш да дойде сама при теб и да те прегърне. Това е най-сложната игра, която човечеството някога е играло. Може би защото не то я е измислило, а самата игра е измислила човечеството или поне го е умножила.
Ти хвърляш безкрайни кратки погледи към очите ѝ. Страх те е да задържиш поглед върху нея. Да не я изплашиш? Да не те помисли за някакъв? Да не те помисли за никакъв? Или за поредния влюбен, кръжащ около нея до пълно изтъпяване? Не спираш да си задаваш въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил? И по възможност, какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил, за да се влюби то в теб?
Вероятно е най-добре да бъдеш откровен, това помага във всички случаи, и да ѝ разкажеш колко не си искал да се влюбваш. Как си мислил, че си загубил способността да се влюбваш след последните четири опита. Как си играл на любов, без да е имало любов и накрая това ти е писнало, излязъл си от последната връзка. Чувствал си се едновременно гадно и хубаво. Гадно, защото си наранил едно момиче, което е нямало никаква вина за твоите проблеми. Хубаво, защото ти се е струвало, че си я лъгал, лицемерничил си и с нея, и със себе си.
Вероятно трябва да ѝ разкажеш за първите две седмици след края на тази връзка, в които си водил някакъв полуживот. За края на първия месец, когато си се убедил, че раздялата е била за добро. За постепенното потапяне. За четенето на пиеси, поезия и проза сутрин. За писането срещу слънчевия прозорец през следобедите. За усещането, че си намерил своя писателски глас и за желанието да пееш с него по празните страници всяка минута. За страха да не го загубиш и за всекидневното писане, с което се опитваш да го поддържаш акордиран. Трябва ли да ѝ кажеш за всичко това?
После покрай обръснатата глава се сещаш за чичо си, който седем пъти ти е разказал една и съща история за това как си обръснал главата, точно преди да се влюби в бъдещата си жена. Той вдигал щанги и тренирал здраво от три години във времената, когато анаболите не били толкова разпространени. Пиел по два литра мляко на ден и ядял по десет яйца, за да си осигури необходимото количество протеини. В началото това му било хоби, но тъкмо сериозно бил решил да става културист, не искал да се разсейва с жени и се обръснал нула номер. В онези години това не била модерна прическа, така ходели някои ученици и затворниците, а на плешивите даже не им хрумвало да лъснат изцяло кубето и гордо лъщяли с теметата си.
Скоро след като се сдобил с новата си прическа, чичо ти излязъл на заведение, а повечето жени автоматично го отбягвали с поглед, сякаш бил нереален или прекалено незначителен. Сякаш напук на всичко това неговият поглед се спрял на едно момиче и нейният се спрял върху неговия. Чичо ти я заговорил, поканил я да танцува. Венчали се след пет месеца. Той се отказал от професионалната кариера на културист и станал журналист.
Тук ще се сетиш, че чичо ти е премълчал какво е говорил на леля ти и ще изпсуваш лирично наум, защото кой знае, може би тези думи биха помогнали и в твоя случай. Ще се откажеш от разказването на тази история. По време на колебанията ти няма да спреш да плещиш глупостите, които механично бълваш по силата на навика и ще е станало единайсет часа. Естествено, тя ще е единствената от компанията, която ще си тръгне, за да се прибере с градския транспорт. На теб ще ти хрумне да ѝ предложиш да я изпратиш с такси или да я придружиш до автобуса, но няма да го направиш, защото няма да искаш да се натрапваш. Вече ти е отказала веднъж, когато си щял да я почерпиш с чаша чай. И съвсем не си сигурен дали твоето присъствие ѝ е приятно или не е. Дали това, че не спираш да ѝ хвърляш погледи, не я кара да ти отговаря с пърхане на мигли или тя ти хвърля погледи, защото си ѝ симпатичен? Или защото си ѝ противен? Или защото, на това място горелката в корема ти се включва на максимална мощност, тя също се е влюбила в теб?
Тя се облича, закача мексиканската раница на рамото си, завързва разхлабилите се връзки на пухкавите си светложълти обувки. Вероятно трябва да ѝ кажеш, че никога не си предполагал, че ще се влюбиш в момиче с пухкави светложълти обувки, мексиканска раница и колан с блестящи пайети, което на всичко отгоре не пие алкохол, занимава се с кой знае какви духовни практики и може би е прекалено неземна за земен човек като теб? Мятате си по последен поглед и тя затваря стъклената врата на клуба зад себе си и те оставя с въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил.
Ти ще разсъждаваш по този въпрос до откат и същата вечер ще седнеш да напишеш нов разказ, за който само ти ще знаеш, че е посветен на нея. Докато пръстите ти пробягват по клавиатурата, отговорът ще те удари със силата на дзен коан и тялото ти ще се разтърси от конвулсиите на нечовешки смях. През този смях едва ще успееш да изречеш нечленоразделно отговора, който не би споделил с никой. Който не би написал нито в този, нито в който и да е от другите разкази.
Разказът е включен в сборника „Силата на думите“.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©