Ако може за някого да се каже, че е примерен гражданин, това е Иван Иванов. Няма по-примерен от него в плащането на данъци, колкото и плоски да са те в днешно време. Със съседите е мил като малко коте, а в службата не спират да го дават за пример за чудо и приказ. Затова и е от странно по-странно, че именно на него се случи тая история. Ала животът е непредвидим и това е.
Във вторник вечер Иван Иванов тръгна да се прибира от офиса, в който се трудеше, и за разнообразие реши да мине през Графа. Тъкмо там той се оплете с движението. Изпърво забеляза, че се върти в кръг, а после – че се отправя в съвсем произволни посоки – я към Седмочисленици, я към Кристал. А добре знаем, че целият център на София беше преграден, защото се ремонтираше – от Стадиона до Женски пазар и от Заимов до Александровска болница. Табели уж бяха сложили, но те никак не му помагаха, а сякаш дори още повече го объркваха.
Не беше като да не се срещаха минувачи, но чудно – дори техните напътствия го заплитаха още по-надълбоко в лабиринта, в който бе попаднал против волята си. За късмет на Иван Иванов в специално оградените пешеходни алеи се намираха достатъчно заведения за хранене, та той не остана гладен: я ще си вземе парче пица, я дюнер или геврек, а няколко пъти дори успя да се уреди с топла супа.
Жена му, Луиза Иванова, се притесни още щом Иван Иванов не се прибра първата вечер, но съпругът й беше такова неземно съкровище, че тя не можеше да си представи как на него му се е случило нещо лошо. Сигнал тя подаде едва на третия ден, а паралелно с това разлепи листовки с неговия потурчен лик, в които молеше хората да помогнат с неговото издирване.
Скоро сигналите взеха да валят. Хората засичаха Иван Иванов да се лута из лабиринта. Той често ги подпитваше за посоката или се опитваше да ги проследи и да се измъкне с тях, но все не успяваше. Положението му скоро стана известно на органите на реда, които пуснаха в лабиринта три екипа жандармерия, но и те се затриха. Изобщо, който и да се опитваше да дири Иван Иванов или се връщаше увесил нос, или на свой ред изчезваше.
Луиза Иванова скоро откри, че единственото, което й остава, е да праща на съпруга си съобщения и пратки. Така например тя го осведоми, че синът им Илко е тръгнал на училище. Или че тъщата му си е счупила крака. На свой ред Иван Иванов отговаряше, че се надява някой ден да се завърне вкъщи. Той вече се бе отказал от идеята да търси изход и сега бе решил да изчака ремонтите да свършат, за да премахнат загражденията.
Строителните дейности обаче не само не свършваха, ами се разтегляха до немай-къде. Изпървом те се точеха като кори за домашна баница със седмици и месеци, а сетне направо с години. Междувременно синчето Илко влезе в гимназия, на съпругата на му й омръзна да го чака и си намери друг мъж. А Иван Иванов стана известна личност. Хората не спираха да говорят за него, а срещнеха ли го из лабиринта, искаха му автографи и се снимаха с него. Казват дори, че за него започнали да пишат разкази някакви съмнителни млади писатели, но не можем да гарантираме за достоверността на тази информация.
А Иван Иванов съвсем остаря и вече с трепет очаква смъртта – барем поне в нея успее да се измъкне от лабиринта. Но в същото време не спира да го гложди следната мисъл: ами ако и отвъдното представлява лабиринт? Какво ще прави тогава?
2018 г.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©