Авторът на романа, чиито главен герой стана всеобщ любимец на читателите, беше извънредно щастлив. За първи път се радваше на толкова гигантско внимание и най-сетне успя да напусне позицията на редактор в техническо издателство. Можеше да се издържа само с писане, да работи по следващите си книги на спокойствие. А и обичаше героя си. Беше прекарал дълги часове в разговори с него и дълбоко се съмняваше, че някога ще създаде отново герой, с когото да си пасват до такава степен. Именно затова щастието му не трая дълго. Скоро читателите започнаха да злоупотребяват с героя му. Правеха с него каквото си искат. Пишеха безкрайни фермани по форумите в интернет. Нароиха се ята от коментари. Излизаха даже разкази за историята на героя след края на романа.
Фактор за това развитие на нещата бе и отвореният финал. Графоманите спекулираха с героя му по начини, които го караха да се чувства отвратен, омерзен и безсилен. Авторът се опита да повдигне този въпрос в редица интервюта, но никой не го чу. Насили се да забрави тая история. Просто не можеше, мира не му даваше да наблюдава как си играят с най-съкровеното му – с неговия герой. Принуден от обстоятелствата, той взе радикални мерки и подхвана продължение на роман с любимия герой, в чийто край трябваше да го убие.
Сега авторът седи на бюрото си пред една от последните страници на романа. По бузите му се стичат сълзи, докато той за кой ли път обяснява на любимия си герой защо се е стигнало дотук. Героят го утешава, нямало какво да направи и наистина това решение май било по-добре за него.
– Така ми било писано – опитва се да се пошегува героят, засмива се и протяга приятелски ръка към автора, който точно в този момент го убива с десетина почуквания по клавиатурата.
***
Представете си, че свиря на китара в подлеза. Ако ви харесва как съм изсвирил кратката проза горе, хвърлете някоя монета във виртуалната ми шапка. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©