Мъжът пристъпва на пръсти до вратата, прошепва нещо на този (или тази) от другата страна и се отдръпва. След минута почуква отново, този път без да шепти. После почуква пак, леко по-силно: с два пръста, а не с един, както досега. Следващото почукване е леко, но вече с юмрук. Той отново заявява нещо на лицето от другата страна, вече с нормалната си интонация. Отдръпва се, но отговор няма, затова почуква отново и отново. Пак изрича някакви думи, сега почти вика. И без да дочака отговор, започва здраво да думка и да крещи по вратата. Мъжът дори не усеща как наранява ръката си и ядосано забива пет-шест юмрука с пълна сила по масивното дърво. Това не го спира, но изглежда капва от умора, защото думкането отслабва, докато накрая той не се свлича на пода. Сега чукането отново е леко, гласът му е тих и в него се прокрадва предстоящият плач.
Из сборника „Силата на думите“.
***
Подкрепете ме, като използвате бутона долу, или станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©