На Радослав Чичев
Никога не е крила от него, че първите пъти бълнуването му я е плашило. Почти не са се познавали, когато за пръв път е спала до него.
– Не! Не! Не съм аз! Оставете ме! – закрещял той в един и половина през нощта, с което й е изкарал и ангелите, и дяволите, че и още някакви същества.
На сутринта не помнел нищо.
Скоро тя установила, че бълнуването се появява по два-три пъти седмично. След четири месеца е свикнала, но още се будила и, честно казано, й било доста странно. Но когато се оженили след три години, бълнуването вече не й правело впечатление. Даже не може да се сети откога не е бълнувал. Нищо чудно да го прави все по-рядко. Може дори да е престанал.
Но тази вечер той бълнува отново.
– Водата! Водата! Водата ще ме настигне! Водата!
Тя не се буди, ами както си спи, му отговаря с топъл и тих глас:
– Спокойно. Ти си тук, вкъщи. В леглото сме. Няма никаква вода.
– Водата! Водата идва! – продължава той все така уплашен.
– Няма страшно. Ти спиш. Водата е в съня ти.
Така спят – той е уплашен и крещи, а тя преде като котка успокоителни думи, докато не му мине. И ето, бълнуването спира, тялото му се отпуска и той дори леко захърква. Тя продължава да мърка още две-три минути, сякаш за да е сигурна, че бълнуването няма да се върне.
– Няма вода. Няма никаква вода. Спокойно! Спи, спи!
На сутринта не си спомнят нищо. Закусват, както винаги. Не могат да спрат да говорят. Тя му разказва за предстоящия си ден, а той отговаря унесено. Много бавно се буди. Само за няколко минути настъпва необичайно мълчание.
***
Ако разказът ти харесва, можеш да ме подкрепиш тук. Ако ми станеш патрон в Patreon, ще получаваш допълнително съдържание: месечен отчет на творческата ми дейност, първи достъп до други текстове, а при някои абонаментни планове – писане на честитка за твой любим човек, писане на стихотворение за теб или твой приятел и др.
***
Фотография: Иван Димитров©