Прекрасността беше излязла изпод масата и ме гледаше, докато се изкачвах по стълбите, така че аз нямах избор, а трябваше да спра и да се взра прекрасността. Тя беше много подходяща за взиране и се опитваше да ми каже нещо. Но тя казваше това нещо на безмълвния си език, с едно нямо мъркане, от което само потрепваше. И аз се чудех какво тя искаше да ми каже, и знаех, че не става дума за ядене, знаех, че става дума за нещо трансцедентално, за някоя голяма идея. Само трябваше да намеря начин да преведа това нямо мяукане, да го разкодирам като в някой шпионски филм, обаче аз така и не успях да го разкодирам – стоях и гадаех, а в това време някой замери прекрасността с две рибешки глави и прекрасността ме гледа още няколко секунди, сякаш се чудеше кое да избере: мен или рибешките глави. И после тя направи това, което бих направил и аз – избра рибешките глави и ме остави с моето собствено мълчание, с усещането, че нещо важно е останало недоизказано. Нещо важно и прекрасно, защото какво друго освен нещо прекрасно може да ти каже такава прекрасност?
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©