– Имате ли да кажете нещо в своя защита?
– Не. Виновен съм.
– И сте наясно, че присъдата ще е без право на обжалване?
– Да.
– Ех, да имаше повече граждани като вас! – разчувства се съдийката. – Да съзнават дълга си към обществото, но най-вече да не увъртат. Затрупани сме с доказателства, а те: „Не съм аз, повярвайте! Друг е бил, а го направих по погрешка.
Физиология, разбирате ли? Оня зави вляво, объркали сте посоката.“
– Хора.
– Лумпени!
– Пък аз не мога да разбера как се измъкнах така леко.
– Заради смекчаващите вината обстоятелства. Първо, признахте вината си, а както казах, това е прецедент. Второ, и може би по-важно – вие не сте лумпен.
– Но как можете да знаете? Представяте ли си? Аз заслужавам цялата строгост на закона. За ужасно, подло престъпление като моето: това са две кихавици!
– И то в трамвая! – напомни съдийката.
– И то в трамвая, а ще лежа само месец.
– Хайде, хайде. Съдът е справедлив, но си има работа. Бегайте! След пет минути започва делото на един терорист! Минирал целия център с носни кърпички, представяте ли си? Целия център! Поне да беше един тротоар.
***
Ако разказът ти харесва, можеш да ме подкрепиш тук. А ако ми станеш патрон в Patreon, те очакват редица приятни изненади.
***
Фотография: Иван Димитров©