– Хей! Там ли си?
– Нали се обади да дойда? – отвръща му тя.
– Разхожда ми се в парка.
Живеят апартамент до апартамент на първия етаж. Доскоро са били на „здравей – здрасти“, но след като се оказват принудително барикадирани в домовете си, излизат да си говорят на балконите всяка вечер.
– Забранено е.
– Моля те, моля те, моля те!
И тя го хваща за ръка. Тротоарът е посипан с бели цветове, целият въздух е пролет. Отминават покрай сладкарницата и завиват покрай спортната зала. Трикракото куче от панелния блок размахва опашка и джафка весело. Това прави смълчаването още по-всеобхватно. Църквата отдавна е сложила камбаната си в люлката на съня и я е приспала. И стадионът спи, мрачен и масивен, а те двамата поемат по една от алеите в парка.
Сега, през нощта и след толкова дни в забрава, детската площадка се е превърнала във вдовица, чакаща своите невръстни светци да възкръснат. Будката за кафе проскърцва. На сутринта тя няма да раздава кофеин, захар и жетони за джагите, а ще продължи да се излежава цял ден, свила се в тенекиената си коруба. Ресторантът няма да спре гладната си стачка. И само озеленителите, тези антични жреци на градската природа, ще пристъпват в зеленото светилище и ще извършват своите езически ритуали под строгия поглед на църквата.
Той и тя отпускат телата си в простора на нощта, оставят лицата си на вятъра, прохладен и дъхав. Свобода, свобода!
Тогава луната дръпва завесите от облаци, откача се от небето, пада върху хълма в края на парка и се търкулва към тях.
Тя усеща стъписването му и ужаса, който всеки момент ще избухне в него, и сграбчва ръката му. Облаците се отварят отново, звездите се посипват върху земята като бляскави конфети. Един полъх на вятъра подхваща облак от цветчета, те политат във въздуха като едно цяло. Тя го бута върху този пролетен дирижабъл, който разхайтено се рее из въздуха, без бързане, без страх: безкрайно, мъчително бавно. Луната се търкаля към тях. Търкаля се и оставя след себе си фосфоресцираща диря. Търкаля се и всеки миг ще ги смаже.
Тя изважда от чантичката си половинлитрова бутилка минерална вода. Двамата скачат от дирижабъла на земята, тя поръсва тревата с вода, тревата избуява като джунгла и спира търкалянето на Луната.
Сега двамата стоят под завърналата се сред облаците Луна и я зяпат.
– Трябваше ли да се правиш на интересна?
– Стана ми скучно – казва тя от съседния балкон, но гласът ѝ още крачи из парка.
Из сборника „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“.
***
Ако разказът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу.