Времето беше до немай-къде напреднало и кракът на Красимир Хубенов настъпи педала на газта доста повече от позволеното. В това отношение не страдаше от задръжки. Прескъпият му баща го беше научил да кара още като тийнейджър, а веднага щом възрастта му бе позволила, бъдещият депутат получи и книжка. На листовките го бяха скъсали единайсет пъти, на кормуването – само шест, но тапиите бяха за пред хората. До последните два изпита по кормуване дори се бе придвижил с една от семейните коли. А когато най-сетне взе книжката в ръце, стори му се, че от небето се разнесе дивна класическа чалгия (като тази в модната българска опера), и на лицето му изгря широка усмивка. Старият Хубенов, доволен от постигнатото и изпълнен с жарки родителски чувства, му беше връчил ключовете на последен, безумно лъскав модел возило.
Точно тогава, в тази топла, пареща минута от сюблимната връзка между таткото и сина, старецът му бе предал своя завет:
– Тате ти е купил хубава кола, скъсай я от каране.
Красимир Хубенов пазеше свидно в сърцето си тези слова и никак не се церемонеше, дадеше ли газ. Той редовно ругаеше ненормалниците, които кретаха с обидно ниска скорост, като не пропускаше да изтъкне, че който го може, го може – и това са единствените правила на пътя. Народният избраник неколкократно се беше опитвал да премахне ограничението за скорост по магистралите и кварталните улички, но все парираха неговото щение. И за какво? Било опасно, особено за страна като нашата: и без друго сме били шампиони в Европа по пътнотранспортни произшествия, така бройката щяла още повече да набъбне.
– Дебили! – негодуваше Красимир Хубенов. – Значи ти като не можеш да караш, никой не може, така ли бе? Пък това, че не само си с две леви ръце, ами не спираш да блееш и да си ровиш в носа, сякаш там са ти не сополите, а Панагюрското съкровище, това да го забравим, така ли бе? Да спасим живота, да спасим човека. Абе ей, то какъв живот, какъв човек, ако не можеш да вдигнеш двеста и петдесет в час?
Около тези законови предложения неизменно се надигаше вълна от гражданско недоволство и колкото и депутатът да повтаряше пред журналистите, че протестиращите са платени, нищо не помагаше. На закона просто не му беше писано.
Както кротко си караше със сто и нещо в час, на пътя изневиделица се пръкна катаджия и му махна да спре. Още една беда – този ден нямаше равен на себе си! Красимир Хубенов беше забравил да вземе обичайните предпазни мерки срещу пътната полиция. Вече нямаше какво да стори, затова отби колата и спря. Катаджията се запъти към него с бойна крачка, но Красимир Хубенов от опит знаеше, че тази стремителност ще подвие опашка, ще изскимти и ще се превърне в сервилност, щом с добре отиграно движение извади депутатската си карта и я размаха под навъсения нос на полицая.
И все пак в него забушува буря от съмнения. Снимката! Как не се сети за снимката? Нали на раменете му вместо глава сега имаше… Ще го вземат за самозванец. Когато катаджията установи, че не неговото лице е отпечатано на депутатската карта (а той, както вече казахме, никакво лице не представляваше, беше си просто един задник), ще му поиска и шофьорската книжка. Ами личната карта? Ужас, ужас!
Красимир Хубенов се замоли Богу горещо да стане някакво чудо и надзърна в огледалото за задно виждане, но не, пълният задник надничаше невъзмутимо иззад черните очила, а при рязкото движение към огледалото издайнически се раздруса. Най-вероятно щеше да се наложи да се обади на някой приятел, който да докаже самоличността му, или да измисли друга схема? Но каква, каква?
– Документите, моля! – изръмжа сухо катаджията през спуснатото стъкло на колата.
Красимир Хубенов се усмихна, доколкото един задник може да се усмихва, и с вече споменатото отработено движение размаха депутатската си карта.
Сърцето му наби спирачки за секунда. Моментът на неговото разобличаване беше настъпил.
Катаджията метна поглед на снимката, взря се изпитателно в лицето на депутата и тонът му се смекчи до впечатляващи стойности.
– Господин Хубенооов! – думите от устата му излизаха мазнички-мазнички, като от фритюрник. – Простете, не ви познах веднага. Но моля, продължавайте, продължавайте!
Странна работа! Депутатът се огледа отново, промяна нямаше. Все тая, каза си той, макар хич да не му беше все тая, отърси се от недоумението си и с пълна сила натисна газта. Вярно, вместо глава имаше пълен задник, но това не значеше, че може да се тутка!
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.