В Народното събрание Красимир Хубенов влезе със забележителна скорост и забит в земята задник. След срещата с катаджията попадна в задръстване и вече съвсем окъсняваше. На два пъти му се обадиха по телефона: къде се бавел, да побързал, хайде, хайде. Това допълнително го изнерви. При нормални обстоятелства вената на челото му отдавна да е започнала да пулсира, той първо се почуди от липсата на нейното туптене, после му светна – разположението на кръвоносните съдове на задника беше различно от това на лицето му. Обаче никак не се зарадва на отсъствието на пулсиращата вена, която иначе го дразнеше, дори оклюма още повече.
– Най-сетне, браво! Вече бяхме тръгнали да се отчайваме, да се чудим какво да правим – посрещна го един от видните членове от Партията на обединените популисти. – Стой тук, да не си мръднал. Направо влизаме.
Повечето от депутатите вече бяха заели местата си в пленарната зала. Красимир Хубенов беше хванат под ръка и двамата аха̀ да нахълтат вътре, когато съпартиецът се спря и се вторачи в него.
– Чакай, нещо ми изглеждаш по-различно.
Красимир Хубенов се смрази. Ах, защо остави очилата в колата! Но очилата не бяха способни да скрият зловещата истина. Как да се бори срещу преображението? Срещу абсурдната прищявка на природата? И каква природа? Нима природата може да свърши нещо подобно, и то тъкмо в този решителен ден? Друго щеше да е, ако се намираше на вилата край морето или в почивната станция на народните избраници, или ако си беше на село. Той най-горещо копнееше да се скрие някъде, където никой не го познава, където не се срещат никакви хора, където би могъл да остане незабелязан, анонимен.
– Да не си се подстригал? – попита го съпартиецът.
Красимир Хубенов се озадачи, смотолеви нещо и съпартиецът го задърпа към полузаспалата пленарната зала, където го посрещнаха вяли и отегчени физиономии. Беше един от онези дни, в които половината от депутатите си бяха писали извинени отсъствия, а присъстващите четяха вестници, бърбореха си, плъзгаха палци по екраните на телефоните си или откровено си чистеха ушите. Преди да тръгнат да вършат каквото и да било, те с нетърпение очакваха работния ден да приключи.
Красимир Хубенов се удави в пот от притеснение, в тая работа имаше нещо гнило: как така никой не забелязваше, че вместо глава раменете му носят задник?
С напредването на деня впечатлението му се потвърди. Законопроектът беше гласуван и приет сред буйни овации. След заседанието, когато народните избраници се втурнаха един през друг към любимия си кът от работното си място за любимите минути от работното си време – към бюфета, за да се наплюскат, – бая народ го потупа одобрително по рамото, гърба или темето, изреждайки суперлативи за дългогодишните му усилия чрез закони да поддържа анормалността в страната.
– Днес – каза един – си в чудесна форма. И по принцип ставаш, ама чак пък толкова. Машала!
– Беше страшен, Хубенов. По-харизматичен от когато и да било. И като никога нямаш торбички под очите – каза втори и го сръга гальовно с лакът. – Я кажи честно, нова козметика ли ползваш? Бас ловя, че Пенка има пръст в тая работа. Открехни ме и мене, гледай какъв парцал ми е станало лицето.
– Феноменален бяхте, но не казвайте на никого, че съм ви го казал! – за най-голямо учудване на Красимир Хубенов го похвали и един по принцип неприятен и доста агресивен представител на опозицията, нещо невиждано. – Без шушу-мушу, чувате ли?
– Да, да – отвърна със смущение Красимир Хубенов. – Никакво шушу-мушу.
Стъписан от неочаквания обрат, той нито се опитваше, нито можеше да си го обясни, вместо това в първия удобен момент се извини и отскочи до тоалетната, за да провери дали не е възвърнал обичайния си вид. Как ли пък не! От устата му излезе сподавен стон – от напрежение пълният задник се беше зачервил и очичките му се губеха из пищните очертания.
Красимир Хубенов не хапна почти нищо, не му се и пиеше. Искаше му се всичко да свърши, но някак предчувстваше, че нещата едва започват. Чувстваше се отмалял, извини се, промърмори, че не му е добре (стомашни проблеми, сещате се, неприятна работа) и изхвърча от парламента по най-бързия начин, на който беше способен. В колата той нахлузи черните очила на пълния си задник, след това се обади на един виден кожен лекар и негов пръв приятел, без да споменава нищо конкретно, просто поиска да му бъде направен спешен преглед. Лекарят му каза директно да идва.
Преди да потегли, Красимир Хубенов за пореден път се взря в огледалото за обратно виждане, свали очилата от пълния задник и ги хвърли на другата седалка.
– Къде се е видяло задник с очила! – изписка той и потегли.
***
КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО НА РОМАНА.
***
Новите глави на романа ще излизат всяка събота в 8 сутринта. Ако искате да подкрепите този непопулярен от издателска гледна точка експеримент, можете да станете дарител и да използвате бутона долу. Ако искате да получавате новата глава от романа една или две седмици по-рано от останалите читатели, можете да станете мой патрон в Patreon.