С леко закъснение, както правя обикновено, прочетох петата стихосбирка на Роберт Леви. Струва ми се, че в „Симфония Рейн – Майн – Дунав“ той ни позволява да надникнем най-дълбоко в себе си. В тази смесица от хипарство, антикомформизъм, шеговитост, начетеност, свързаност с поезията и обществения живот. И в усещането за провал, за отдръпване, за самота.
В стихосбирката можем да видим неговите моменти на светлина и мрак, на приближаване и дистанция, на музика и тишина. А това, което без съмнение действа като усилвател за неговото себеразкриване в тази прекрасна книга от четири части, е битието му на емигрант и работата му като stagehand, която едновременно го среща с негови музикални кумири, изправяйки го пред носталгията на младите му години, но и го сблъсква с музиката на младите, която го кара да се чувства като (простете за клишето) динозавър.
Единствената част на стихосбирката, която не е пронизана от емигрантското битие, от преживяванията на чужденеца е първата. Нейна тема, общо казано, е човекът на изкуството като същество, способно да пребивава едновременно и тук, и другаде, но и което принадлежи на тази универсална родина –изкуството.
Оттам насетне родината присъства по-скоро като конкретни места, било то Дунав, Марица или Кристал. Или присъства като едно голямо чувство за отхвърленост, дори както казва поетът в стихотворението, с което е озаглавил стихосбирката си – в чувство за изхвърленост. Това отрицание се удвоява, когато Роберт Леви заявява в поантата на стихотворението, а и на стихосбирката изобщо, че е „част от поколение внезапно станало излишно“.
Във времената на телефонните и душевните селфита, в които масата дружно се стреми да покаже на другите или на себе си, че лъщи от щастие; във времената, в които масата е свикнала да настоява, че е нещо повече от това, което е, Роберт Леви заявява, че е stagehand и емигрант, че е българин, но и все повече чужденец, че е отблъснат от българската действителност общественик, но и все още активен поет (за щастие!). И го прави по неговия непосредствен начин, с дъх на хипарство, цигари и на вечната бира. Усмихвайки се искрено, но и с вътрешна тъга.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу.