– Не ме снимай, човешко говедо такова – разстреля ме стихията с навъсените си очи, докато пиеше вода. Бях посегнал да я снимам с телефона си и сега тя ме гризеше с начумерения си поглед – явно беше обучена като американските стихии да не позволява да я снимат просто ей така и е трябвало първо да ѝ искам разрешение да я снимам и едва после, ако изобщо се смили над мен, да отпечатам начумерения ѝ и застрашителен образ в телефона си. Обзе ме чувството, че стихията ме всмуква с погледа си в своята паст и аз съм там, в пастта ѝ, и тя ме дъвче като като дъвка, и като ме олигавя едно хубаво и усещам красотата на острите ѝ зъби, тя ме изплюва и тогава, като по някакво чудо, аз отново съм зад телефона. Вече свалях телефона, когато пръстът ми сам натисна копчето и направи снимката. Стихията още повече се намуси, посегна да скочи, само че се отказа и пак взе да лочи вода.
– Ех, човешко говедо такова – прочетох в очите на стихията, – да беше говедо, добре щеше да е. Ала човешкото в теб е повече от говеждото, именно поради това ти си така недоизкусурено и така и държиш да правиш света около себе си недоизкусурен. Дано някога да откриеш себе си и дано не е прекалено късно за теб и за света.
Това ми каза с очите си стихията, а когато се налочи с вода, тя пак се напери, пак се изпружи, давайки ми знак, че съм ѝ на един скок разстояние, а животът ми виси на един нокът. Отстъпих крачка назад, опитах се да покажа на стихията, че си давам сметка за превъзходството ѝ и се прекланям пред могъществото ѝ. Стихията не ми обърна внимание, така държеше да ми покаже превъзходството си, и морално, и физическо, а после някъде прошумоля нещо, тя аристократично наостри уши и танцувално се запромъква в посоката, от която беше дошъл шумът. Чу се второ изшумоляване и стихията скокна и се изпари в пейзажа. Само преди да изчезне, сякаш отново я чух да повтаря своето:
– Човешко говедо! Ах, човешко говедо!
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©