Рецензията е писана за отчета на ръкописа на стихосбирката по програмата на Министерството на културата за подпомагане на творчески проекти в областта на литературата през 2022 г.
Един от авторите, за които в пълна степен важи клишето „няма нужда от представяне“, Стефан Иванов е вероятно най-разпознаваемият представител на съвременното градско писане в най-новата българска поезия. Писане, което разглобява съвременния човек на съставни части – не само на неговите душа, сърце, кости, мускули, кръв, не само на всичките му обсесии, колебания, фобии, фрустрации, триумфи, възходи и разпадания на вътрешния му живот, но на съвременните части на съществото му – смартфона, социалните мрежи, интернет, медиите. Но и писане, което го сглобява наново, с детско, а понякога и с детинско любопитство, преди отново да го разглоби и сглоби в едно безкрайно изследователско перпетуум мобиле, целящо да проследява промените и точките на кипене в човешкото състояние. И всичко това – на разговорния език на градския човек, чрез чиято активна употреба в писменото слово Стефан Иванов не спира да инсталира нови и нови „update“-и в изразните средства на операционната система на българската поезия.
Впечатляваща е еволюцията му през годините: от enfant terrible на българската поезия, влязло в тийнейджърските години в кръга „Бърза литература“, участвало в поетични четения и пърформанси, печелило редица награди и още в училищна възраст превърнало се в едно от обещаващите имена на българската поезия; през дебютната му стихосбирка „Гинсбърг и Буковски в очите на публиката“, издадена на осемнайсетгодишна възраст, сякаш за да отбележи пълнолетието му; през битието му като автор във водещи списания като „Егоист“, докато стигне до днешните по-задълбочени текстове и постоянна рубрика за книги в сайта „Тоест; през стихосбирките му „Списъци“ и „Навътре“ и работата му в сферата на театъра, докато по силата на законите на времето този някогашен, сякаш познал или предчувстващ, разбиращ или усещащ природата на възрастта, младеж израства до един възрастен homme empathique, който успява да поддържа творческия заряд на детето в текстовете си и който миналата година издаде определеното като поетично-изследователско есе джобно издание „С теб“.
Поетично-есеистичният характер е закодиран и в петата му книга „Без мен“ – мащабно начинание, побрало в над 300 страници (в ръкопис) най-доброто от неговата поезия от 2014 г. до днес и негови кратки есеистични текстове, наблюдения, импресии. Огромният, на моменти вдъхващ страх обем, е обуздан и организиран чрез десетки цитати, които разделят книгата на смислови цялости и така спомагат за нейното физическо „преглъщане“ от читателя. (Впрочем друга характерна черта на Стефан Иванов е чудовищната му ерудиция, но тази на любопитния човек, а не на книжния плъх: литература, кино, визуални изкуства, музика, популярна и непопулярна култура.) Другояче стоят нещата що се отнася до поглъщането на „Без мен“ на емоционално равнище и до нейното смилане. Книгата не само засяда в гърлото. Тя пари, горчи, боде и боли. Но също така топли, усмихва, умиротворява и те кара да откриеш пяната на дните сред утайката на деня. Съградена е от грубия материал на живота в неговата пълнота и се смила трудно, но засища. Редуването на стихотворенията с есеистични текстове е като киномонтаж – поддържа динамичен ритъм като този на седмичния ти график, пречи миговете на умозрение да продължат твърде дълго и да те приспят, движи те.
В тези над триста страници читателят може да проследи развитието на Стефан Иванов за период от почти десет години, нещо изключително рядко в съвременната българска поезия, посветена на трескавото издаване на книга след книга. Водещо при него е автобиографичното, изповедното, но не като в църква, а като на приятел на по чаша чай или кафе. Стихотворенията са събитийни, често сюжетни, като действието е еднакво силно в плана на външното и в този на вътрешното. Обикновено тихите, умиротворени, тъжни стихотворения и есеистични текстове тръгват от външното, от разходката с куче, от разговора, от прочетеното, от видяното, за да потеглят към вътрешното и да разсъждават за това какво е да си дишащ човек, едновременно радостен и агонизиращ, за приятелството и за света изобщо. И обратно, шумните, гневни, яростни текстове тръгват от вътрешното безпокойство, меланхоличното омерзение и отчаянието на човека, принуден да съществува в условия на несправедливост, апатия, расизъм, сексизъм и всички останали проявления на материалната и духовна нечистота, за да всичко това избухне, да изкрещи, да посочи с пръст, да заяви, че така не е редно да се живее и мисли, че това трябва да се промени. Вероятно затова и първата група текстове са по-лични, по-интимни, докато във втората такава водещо е общественото, политическото, като се откроява и акцентира върху темата за България, българското и българщината.
В „Без теб“ сякаш за първи път така ударно се появява тъкмо това обществено и политическо начало в поезията на Стефан Иванов. То е разгърнато като неизменна част от личната философия на човека, разбрал, че може да върви напред единствено ако бори страховете си един по един и който по силата на това излиза на площада и става съдебен заседател. То се появява и в постоянното желание за еволюция на България от мащеха до родина. То върви и с унищожителната ирония на стихотворението „некролог на българския смисъл“: „збогом/лека ти прост/почивай в мор/от родините“.
Прочее, в книгата най-често срещаните думи са „смърт” и „живот“, но и думата, която ги свръзва – „човек“. А в градското писане на Стефан Иванов не отсъства комичното, например когато той категорично заявява: „ще стана илюминат“. В него хората не гледат на света през розови очила, а през розов телефон, а любовта мирише на кокиче.
„Без мен“ без съмнение ще прегърне приятелски и също толкова приятелски ще зашлеви шамар и на редовните фенове на българската поезия, и на критиците, и на случайните минувачи в книжарниците, и на тези, които не са съгласни с това какво е и какво трябва да бъде съвременната българска литература. „Без мен“ е и добър пример за това, че програмата на Министерство на културата за подпомагане на творчески проекти в областта на литературата е едно смислено и отдавна очаквано начинание, което провокира писателите и поетите да се захванат за работа и да реализират свои нови или отдавна отлагани авторски проекти. Начинание, което вече дава и ще продължи да дава смислени и жизненоважни за българската литература и култура резултати.
Впечатляваща е еволюцията му през годините: от enfant terrible на българската поезия, влязло в тийнейджърските години в кръга „Бърза литература“, участвало в поетични четения и пърформанси, печелило редица награди и още в училищна възраст превърнало се в едно от обещаващите имена на българската поезия; през дебютната му стихосбирка „Гинсбърг и Буковски в очите на публиката“, издадена на осемнайсетгодишна възраст, сякаш за да отбележи пълнолетието му; през битието му като автор във водещи списания като „Егоист“, докато стигне до днешните по-задълбочени текстове и постоянна рубрика за книги в сайта „Тоест; през стихосбирките му „Списъци“ и „Навътре“ и работата му в сферата на театъра, докато по силата на законите на времето този някогашен, сякаш познал или предчувстващ, разбиращ или усещащ природата на възрастта, младеж израства до един възрастен homme empathique, който успява да поддържа творческия заряд на детето в текстовете си и който миналата година издаде определеното като поетично-изследователско есе джобно издание „С теб“.
Поетично-есеистичният характер е закодиран и в петата му книга „Без мен“ – мащабно начинание, побрало в над 300 страници (в ръкопис) най-доброто от неговата поезия от 2014 г. до днес и негови кратки есеистични текстове, наблюдения, импресии. Огромният, на моменти вдъхващ страх обем, е обуздан и организиран чрез десетки цитати, които разделят книгата на смислови цялости и така спомагат за нейното физическо „преглъщане“ от читателя. (Впрочем друга характерна черта на Стефан Иванов е чудовищната му ерудиция, но тази на любопитния човек, а не на книжния плъх: литература, кино, визуални изкуства, музика, популярна и непопулярна култура.) Другояче стоят нещата що се отнася до поглъщането на „Без мен“ на емоционално равнище и до нейното смилане. Книгата не само засяда в гърлото. Тя пари, горчи, боде и боли. Но също така топли, усмихва, умиротворява и те кара да откриеш пяната на дните сред утайката на деня. Съградена е от грубия материал на живота в неговата пълнота и се смила трудно, но засища. Редуването на стихотворенията с есеистични текстове е като киномонтаж – поддържа динамичен ритъм като този на седмичния ти график, пречи миговете на умозрение да продължат твърде дълго и да те приспят, движи те.
В тези над триста страници читателят може да проследи развитието на Стефан Иванов за период от почти десет години, нещо изключително рядко в съвременната българска поезия, посветена на трескавото издаване на книга след книга. Водещо при него е автобиографичното, изповедното, но не като в църква, а като на приятел на по чаша чай или кафе. Стихотворенията са събитийни, често сюжетни, като действието е еднакво силно в плана на външното и в този на вътрешното. Обикновено тихите, умиротворени, тъжни стихотворения и есеистични текстове тръгват от външното, от разходката с куче, от разговора, от прочетеното, от видяното, за да потеглят към вътрешното и да разсъждават за това какво е да си дишащ човек, едновременно радостен и агонизиращ, за приятелството и за света изобщо. И обратно, шумните, гневни, яростни текстове тръгват от вътрешното безпокойство, меланхоличното омерзение и отчаянието на човека, принуден да съществува в условия на несправедливост, апатия, расизъм, сексизъм и всички останали проявления на материалната и духовна нечистота, за да всичко това избухне, да изкрещи, да посочи с пръст, да заяви, че така не е редно да се живее и мисли, че това трябва да се промени. Вероятно затова и първата група текстове са по-лични, по-интимни, докато във втората такава водещо е общественото, политическото, като се откроява и акцентира върху темата за България, българското и българщината.
В „Без теб“ сякаш за първи път така ударно се появява тъкмо това обществено и политическо начало в поезията на Стефан Иванов. То е разгърнато като неизменна част от личната философия на човека, разбрал, че може да върви напред единствено ако бори страховете си един по един и който по силата на това излиза на площада и става съдебен заседател. То се появява и в постоянното желание за еволюция на България от мащеха до родина. То върви и с унищожителната ирония на стихотворението „некролог на българския смисъл“: „збогом/лека ти прост/почивай в мор/от родините“.
Прочее, в книгата най-често срещаните думи са „смърт” и „живот“, но и думата, която ги свръзва – „човек“. А в градското писане на Стефан Иванов не отсъства комичното, например когато той категорично заявява: „ще стана илюминат“. В него хората не гледат на света през розови очила, а през розов телефон, а любовта мирише на кокиче.
„Без мен“ без съмнение ще прегърне приятелски и също толкова приятелски ще зашлеви шамар и на редовните фенове на българската поезия, и на критиците, и на случайните минувачи в книжарниците, и на тези, които не са съгласни с това какво е и какво трябва да бъде съвременната българска литература. „Без мен“ е и добър пример за това, че програмата на Министерство на културата за подпомагане на творчески проекти в областта на литературата е едно смислено и отдавна очаквано начинание, което провокира писателите и поетите да се захванат за работа и да реализират свои нови или отдавна отлагани авторски проекти. Начинание, което вече дава и ще продължи да дава смислени и жизненоважни за българската литература и култура резултати.
***
Подкрепете ме, като използвате бутона долу. По този начин ме мотивирате да поддържам по 2-3 публикации седмично в сайта.
Станете мой патрон в Patreon, за да получавате ранен достъп до моите текстове и за да се възползвате от другите опции за патроните ми, между които: стихотворение-честитка веднъж годишно, писане на разказ специално за вас и курс по творческо писане веднъж годишно.
***
Фотография: Иван Димитров©