Те са тук,
устремени в своята безцелност,
бутат своите тела, души и бебешки колички,
припичат се двустранно на реотаните на слънцето –
анонимният венец на нечие анонимно сътворение.
Те са тук,
началото и краят на нищото,
единствени, неповторими,
единствени, неповторими,
единствени, непоправими.
(Когато аз е всичко, ти е нищо,
ние от години няма.)
Те са тук,
с философията на „Как си?“,
с естетиката на свещените анцузи,
с етиката на неетичността,
с разума си на кореми
и с неразумните си кореми.
Те са тук,
стъпкват безогледно всичко,
стъпкват безогледно всичко,
стъпват безогледно всичко.
Ние мълчим и гледаме,
мълчим и гледаме,
мълчим и гледаме.
Чакаме някой да им каже нещо.
Все пак сме културни хора.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©