Едва ли има човек, на когото не му се е искало да запази историите, с които е израснал, а и изобщо историята на семейството си. Обикновено ролята на такъв пазител заема дълга верига от различни поколения, по която се предава семейната памет. Колкото и естествена да е тази стратегия, тя е твърде несигурна. А едва ли има нещо в съвременния свят, което да се губи по-лесно, отколкото тази лична, семейна, индивидуална памет. Нали на дневен ред винаги е „голямата памет“ с всичките нейни войни, предателства, открития, възходи и падения, еволюции и деволюции?
Книги като „Те, вятърът“ на Магда и Мария Македонски, майка и дъщеря, носят надеждата, че човекът все още може да устои на времето дори в епохата на бързата амнезия и загубата на все по-големи отрязъци от краткосрочната памет. И то по естествен и непринуден начин – един чезнещ литературен вид в България, където сякаш авторите трябва да крещят дори когато мълчат.
Романът е построен от кратки разкази и е конструиран по законите на устната разказваческа традиция. От онези истории и анекдоти, които една жена (баба, майка) разказва в коледните утрини на децата, когато семейството се е събрало, а мъжете пак се занимават с нещо… мъжко: строят бараки или издигат нови стаи към вече издигнати къщи, пътуват, за да изкарат пари, отиват до вестникарска редакция, за да вземат хонорар за някой публикуван текст и се връщат с лично отпуснат хонорар под формата на задигнат от нечий кабинет в редакцията килим.
В този наративен галоп книгата се чете на половин дъх. Докато кратките (може би дори микро) разкази-глави бясно препускат, бавен остава езикът – наситен, плътен, вкарващ читателя в едно приказно време с главен герой – в по-голямата част на повествованието – един кралимарковски Дон Кихот, който не спира да приключенства и да се бори с къде въображаемите, къде напълно истинските великани от социалистическото минало на България. „Те, вятърът“ разкрива една бохемска, ъндърграунд страна от живота през соца. Едно трескаво съществуване в изкуството, съзнателно отказало се от редица материални удобства в търсене на духовните предизвикателства.
В този минималистичен анекдотичен разказ на места просветват добре познати имена като това на Георги Божинов, открил мястото си в литературния канон неотдавна, а образът на Държавна сигурност се явява съвсем периферно. Огромно значение обаче придобиват локациите – Белица, Благоевград, Железница, Елин Пелин. Личната история невинно носи със себе си местата на действие и въпреки че привидно говори за тях между другото, в контекста на своя личен разказ, придава допълнителна стойност към тяхната история.
„Те, вятърът“ има потенциал да преоткрие за българската литература писателя Славе Македонски – една луда глава, неспособна да намери своето място на тази земя, но не защото такова за нея няма, а защото нейното място е целият свят. Един образ, навяващ асоциации с други „шемети“ в българската литература като Христо Фотев, Радой Ралин, Александър Геров, че и Александър Балабанов. Един толкова запален македонист, че сменил фамилията си, за да тя тръби отдалеч за неговите убеждения. Човек, чието присъствие днес, сред разпалените дискусии по вечния македоски въпрос, би било особено актуално.
Романът е представител на доброто автобиографично писане, което е фокусирано повече върху другите, отколкото върху себе си. Което носи онзи характерен и леко наивен тон, склонен да обръща случката в житейска поука. Писане без излишен патос и с чувство за хумор. Писане, което не се страхува да се опитва да гони вятъра, макар да знае, че никога няма да успее да го хване.
***
Подкрепете ме, като използвате бутона долу. По този начин ме мотивирате да поддържам по 2-3 публикации седмично в сайта.
Станете мой патрон в Patreon, за да получавате ранен достъп до моите текстове и за да се възползвате от другите опции за патроните ми, между които: стихотворение-честитка веднъж годишно, писане на разказ специално за вас и курс по творческо писане веднъж годишно.
***
Фотография: Иван Димитров©