– Искаш да ми кажеш, че това е Земята? – Рада погледна сивата планета през илюминатора, почеса скалпа си през бяло, зелено, червената си коса и измръхтя: – Нали ѝ викали Синята планета? Никакво синьо не виждам, пълна грозотия!
– Земята е била синьо-зелена, преди твоите предшественици да я превърнат в сметище. Разполагаш с тази информация, не знам какво си очаквала.
– Де да знам. А ти какво очакваше?
– Аз съм Токту – изкуствен интелект, имплантиран в мозъка ти. Не мога да имам очаквания.
– А аз не мога да не се шегувам с теб. Само пак да не ми се разсмееш с твоя изкуствен смях, че ще те изключа.
Звездолетът навлезе в атмосферата и не след дълго застина над повърхността на планетата. Земята приличаше на нещо обляно в бетон и зарито в боклуци, което е препикано и преплюто сто и петдесет хиляди пъти от тълпа пияници.
– Да ви имам и люлката на човешката цивилизация! – въздъхна Рада, докато насочваше звездолета към древната столица на България.
Името на града беше София и той беше нейната крайна цел: цел, която беше преследвала почти двайсет години, цел, заради която неведнъж беше излагала живота си на смъртна опасност и заради която беше убивала човешки и нечовешки същества. Невъзможна, огромна, смазваща цел.
*
Някой би казал, че това е разказ за една книга, за една много важна изгубена и забравена книга: „Великата книга на българите“. Друг би възразил, че това е една вечна история за бъдещето, което не може без минало. Трети би изръмжал на първите двама, че ако продължават да си отварят плювалниците, ще запретне ръкави и ще хвърчат кървища и кости, така че в техен интерес е да си четат кротко и спокойно.
И тримата биха били прави.
Но това е и история за една държава, останала без история.
Държавата без история се наричаше Булгарбулгария и се разпростираше на три планети – Левски, Аспарух и Живков. Го̀рка членка на Вселенския съюз, тя вечно гонеше последното място в класациите, в които държавите се бореха да са първи, и първото място в класациите, в които държавите се опитваха да бъдат последни. Булгарбулгария беше прочута с неорганизираните си граждани и организираната си престъпност. С неработещата си съдебна система и работещата си сива икономика. С дълбоките ями по космическите си магистрали, които безпощадно трошаха двигателите на звездолетите.
В продължение на няколкостотин години десетки големи и малки мозъци се бяха опитвали да оправят страната, но всяко усилие неизменно водеше до поредния мижав резултат. Мнозинството, родно и чуждо, смяташе Булгарбулгария за неоправима държава и вдигнало ръце от всичко и всички, като изключим своето и себе си, живееше, водено от любимото си мото „То винаги си е било така“. И все пак още се намираха идеалисти, вярващи, че процесите на пълен разпад могат да бъдат спрени и мракът е толкова безпросветен, защото булгарбулгарите отказват да станат от местата си, да направят няколко крачки в мрака и да стигнат до светлото бъдеще, което ги очаква зад ъгъла.
Единствената надежда за Булгарбулгария, казваха идеалистите, е „Великата книга на българите“ да бъде отново намерена.
Нещата стояха по следния начин…
Като практични създания, булгарбулгарите зорко пазеха само традициите си, които бяха практични. Затова традициите им се изчерпваха до правенето на вино, ракия, туршии, кисело зеле и до предаваните от баща на син татуировки – с брадати мъже, героични жени, кръстове, знамена и бойци. Кои обаче бяха брадатите мъже вече никой не помнеше. Никой не помнеше и какъв е смисълът на кръстовете. Нито кой или какво е било Левски, както се казваше планетата-столица: растение, животно или специално бяло сирене?
Според идеалистите именно тази липса на памет пречеше на държавата да стъпи на краката си. Но съществуваше легенда, че техните предци, българите (това име беше единственото, което булгарбулгарите знаеха за тях), са съхранили най-ценните познания за техния древен народ в обемистото съчинение „Великата книга на българите“. Будните булгарбулгари издигнаха легендата в култ, а култа – във вяра и водейки се от убеждението, че в основата на всяка легенда стои прашинка истина, те бяха сигурни, че книгата действително е съществувала. А дори книгата никога да не беше съществувала, то в България – тяхната прародина, където според легендата беше скрита книгата – те със сигурност щяха да разберат повече за това откъде идваха, което щеше да им помогне да разберат по-добре накъде искат да отидат. И да стигнат по-далече от под кривата круша.
Така започна търсенето на „Великата книга на българите“.
Стотици бяха Великите търсачи, които кръстосваха необятния космос в първите месеци, откакто Бубу – трийсет и осмият клонинг на несменяемия цар-премиер на Булгарбулгария, обяви, че щастливецът, който му донесе книгата, ще получи такава награда, че той, неговите деца, внуци и правнуци ще живеят нашироко, ще си купуват комети, луни и други гъзарии, а ще им остават кинти и за хазарт и кльопане. След бомбастичното начало обаче интересът към Свещеното търсене спадаше от година на година. Половин век по-късно Великите търсачи почти бяха изчезнали.
Рада беше една от последните от тях.
*
Звездолетът кацна на улица, чиито павета, както я информира Токту, някога са били жълти. Въздухът беше гнусничък, но се ядваше и в чест на предците си Рада реши да вдишва от него. Люкът се отвори и тя закрачи сред скръбните, грозни сгради. Човешки крак не беше стъпвал тук от стотици години – човечеството добре се беше постарало да направи Земята необитаема за толкова дълго време, че накрая да бъде забравена.
– При последната си реновация градът е снабден със система, чрез която историческият център да се саморемонтира и самопочиства – осведоми я Токту. – Впрочем книгата трябва да е в сградата отсреща.
Тя погледна надписа – „Съединението прави силата“, приближи се, отвори вратата и влезе в някогашното Народно събрание. Книгата трябваше да се намира на мястото на някогашния председател на парламента и докато вървеше към заседателната зала, Рада си спомни как като седемнайсетгодишно момиче избяга от дома на родителите си, за да изпълни мечтата си – да стане Велика търсачка. Спомни си за своя учител Бойчо, при когото чиракуваше през първите седем години, преди той, отчаян от усещането, че е пропилял живота си, да се откаже от търсенето и да се пропие с домашна самуиловица въпреки риска от ослепяване. Рада избра да продължи, водена от убеждението, че някъде там книгата очаква да бъде открита именно от нея. Спомни си за катастрофата на луната на Хормустан и как в продължение на четиринайсет месеца и четири дни беше звездокрушенец. Спомни си колко пъти я бяха държали в плен, колко пъти беше успявала да избяга и колко звездни системи трябваше да обиколи, докато открие местоположението на картата с координатите на Земята. Колко препятствия трябваше да премине, за да се добере до картата и колко животозастрашаващи щуротии я сполетяха по пътя към планетата-майка.
Но сега нито дългите дни, месеци и години, нито белезите, нито умората имаха значение, сега всичко беше Книгата, нищо освен Книгата нямаше значение и значението беше Книгата.
Рада най-сетне стигна до заседателната зала. Книгата, дебела поне педя и половина, с кожена подвързия, наистина стоеше на председателското място. Рада запристъпва бавно натам и скоро се надвеси над нея, и видя златните букви, върху които пишеше просто „Великата книга на българите“, и си каза: Булгарбулгария е спасена! Да живее Булгарбулгария!
Тя разлисти книгата с треперещи пръсти. Чудно, първите пет страници бяха празни. Такива бяха и следващите пет. И следващите, и следващите. Рада трескаво прелистваше книгата, но всичките ѝ страници бяха бели. Помисли си, че посланието е зашифровано с таен, привидно неразгадаем шифър, но Токту я увери, че шифър няма и листовете на книгата са напълно празни.
– Един момент – спря се той. – На една от страниците пише нещо.
– Къде, къде? – развълнува се Рада.
Тя прелисти отново книгата и стигна до предпоследната страница. Първоначално не откри нищо, после съзря надписа в долния десен ъгъл – толкова ситен, че трябваше да приближи очите си до страницата на няколко сантиметра. Дори тогава ѝ трябваха няколко минути, за да успее да разчете мъничките, изписани с ужасно разкривен почерк буквички, които според легендата предаваха познанието на древния български народ:
кур
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©