Живителна глътка другост, или „Ето го разкаяния победител“ на Никола Петров

И в четвъртата си стихосбирка Никола Петров остава един от най-силните гласове на своето поколение, а може би и изобщо един от поетите с най-характерни гласове тук и сега. Стихотворенията в „Ето го разкаяния победител“ се родеят със заклинанието, може би затова и негова запазена марка е изпълняването на живо, жанр, в който, странно, но факт, поезията му стои със същото отстранение на сцената, пред микрофона, с което тя стои в страниците на книгата. В неговата поетика сякаш думите, вървящи неизменно в ритъм, накъсван само от време на време, по-скоро за да се постави акцент, притежават митичната сила да омагьосват, да променят действителността, да дарявят или да отнемат:

Онези, на които е отнета първата утеха,
утехата на утехата,
на тях да се отнеме втората утеха,
утехата да отмъщават.
На тях да се отнеме силата на навика […]

Стихотворенията на Никола Петров се родеят и с приказката като жанр, тук продължава линията на магическото слово: ние срещаме орисници, магьоснически шапки, третото прасе, Алиса. Никола Петров някак успява да създаде усещане за мистерия, за нещо нерешимо, оставя ни в пространство, изпълнено с много неизвестни и един едновременно изключително конкретен език, с който се създават изключително ясни образи, като в същото време той ни изпраща в едно изключително непознато място.

Интересно би било поезията на Никола Петров да бъде разгледана от перспективата на разказването от различни лица и числа. Ще нахвърлям някои впечатления набързо.

Аз-ът на Никола Петров в стихотворенията от „Ето го разкаяния победител“ има няколко режима на съществуване. В първия е сам, студен, изградил един затворен свят, в който иска да внесе живот, пък бил той и с цената на болката и на това да бъдеш друг, („Заменям къща за бетон за къща от лъжи, /заменям себе си за другиго“), или обитаваш света на умората („Само малко си почивам./Само малко да приседна,/на това открито място.“).

Когато аз-ът се срещне с ти-то, се ражда ние и усещането за самота и изолираност изчезва, идва усещане за общност. Остават дебнещата опасност, страхът, колебанието, срещащи се в произведенията на Петров, но те вече са споделени („Кой посмя да хлипа и да се раздира в стаите ни,/кой посмя да къса сърцето ни на парчета/и да го лепи по фасадите.“).

Има случаи, в които аз-ът разказва за себе си от второ лице, единствено число. Сякаш тогава едновременно се среща студения и самотен аз, но се среща и светлина („Дадено ти е да растеш с уплахата/на първите цветя […] Дадена ти е самотата на човека,/дадената ти е суетата на речта.“). При срещата на аз-а с вие се разиграва противопоставяне (стихотворението „Аз, изостаналото момче, звъня на вратите ви“).

Става ли дума за второ лице, единствено число, режимите са два: главният герой говори за себе си като за ти или срещаме Другия (в лицето на другата) с аз-а и така те образуват ние.

Третото лице, единствено число е отредено на отстранения той, в някои отношения представляващ аз-а, но сякаш само една негова част, а не целия аз („Но той пресече косо стаята/и сложи край на миналото си,/а ти остана […]“).

В стихосбирката доминира третото лице, множествено число, представляващо общността на аз и ти, но понякога и изразяващо общността на аз-а с едно анонимно цяло („Ние, чакащите на опашка, свеждаме глава, за да избегнем погледа ѝ […]“).

Третото лице, множествено число в стихосбирката е отредено за режима на заклинанието.

Интересно как би могла да се прочете поезията на Никола Петров по този начин – от първата до четвъртата стихосбирка.

В заключение ще кажа: това е една от най-мощните и енигматични стихосбирки, появявали се напоследък. Никола Петров носи едни от най-необходимите и силни повеи на другост в съвременната българска поезия.

Книгата е дело на „Издателство за поезия ДА“, редактори са Силвия Чолева и Калоян Игнатовски, а графичният дизайн е на Надежда Олег Ляхова.

***

Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.

***