Журналистиката не умира. Умират медиите, които не могат да понесат свободата ѝ.
Журналистиката не умира, традиционните медии изчезват. Поне така мисля аз, провокиран от текста „Краят на журналистиката“ на Дарина Сарелска в една от любимите ми медии „Тоест“.
Сякаш обичаме да говорим за големи краища и големи начала: краят на историята, началото на дигиталната епоха. По-малко обичаме да говорим за трансформирането на нещо познато в нещо, намиращо се на следващия етап на еволюцията. На нещо, което носи генетиката на предците си, но и развива нови черти в стремежа си да се адаптира към времето си.
Струва ми се, че драматизираме, когато говорим за края на журналистиката. Да, журналистиката в смисъла, в който я познаваме, се променя. И ако човек смята, че журналистиката може да съществува само ако се легитимира от традиционни медии, стоящи зад журналистите – особено когато говорим за телевизии, – тогава журналистиката очевидно умира. Ако приемем, че спадането на рекламните приходи води до смъртта на журналистиката, тогава тя очевидно умира.
Всъщност се променя схемата на финансиране: рекламите намаляват, директните продажби по мрежата от разпространители намаляват. КОЙ обаче печели чрез тях? Журналистите ли?
И какво е журналистиката? Ако е писането на дописки по информацията от новинарските агенции или дори директното им копиране, тогава журналистиката умира. Дали тя умира обаче, ако я считаме като нещо отвъд предаването на новините? И ако я смятаме за умение за правене на качествени разследвания, анализи, интервюта или за създаване на задълбочено журналистическо съдържание?
Не, тя става все по-независима и силна. И за това помагат условията, които служат за основание за позицията, че журналистиката умира.
Ако смятаме, че клипчето, превърнало се в сензация в TikTok и извадено от малък алтернативен видеоподкаст в „Ютюб“, със своите десетки хиляди гледания води до намаляване на потока на читателите в медията, тогава журналистиката умира. Ако приемем, че прехвърлянето на приходите на реклама от медиите към социалните мрежи говори за смъртта на журналистиката, то тя очевидно умира.
Ако обаче смятаме, че възможността, която дава TikTok да се изстреляш далеч отвъд своя социален (и медиен) балон, води до привличането на нова аудитория за медията, малка част от която е готова да дари еднократно или да се абонира, за да подкрепи свободата ти, то журналистиката никога не е била по-жива в последните десетилетия.
В България по-голямата част от качественото журналистическо съдържание се измества в сайтове, подкасти, различни медийни платформи, онлайн предавания, финансирани във все по-голяма степен чрез дарения, което говори за бавна еволюция в медийната култура на потребление на българите. Това, което уж убиваше медиите, а именно влиянието на интернет и социалните мрежи, водещо до спадане на рекламните приходи, сега ражда малки и независими платформи. Бихте ли си представили преди петнайсет години, че в България ще се изгради дългосрочна култура на търсене на качествено медийно съдържание и готовност да заплатиш за него? Аз – не.
Поради цензурата в българските медии водещите телевизионни журналисти един по един започнаха да правят свои независими медийни платформи, предавания, подкасти. За това говори и новият проект на отстранената наскоро от една от водещите български телевизии Мария Цънцарова – „Извън ефир“, или както е заявена: „независима журналистическа платформа за разследвания, интервюта и репортажи без задкулисно влияние и без икономически зависимости“.
Не умира журналистиката. Просто действителността на социалните мрежи все повече бърка в джоба на собствениците на големи медии. Да, големите медии имат своите предимства. Да, друго е голяма медия да стои зад гърба ти. Но големите медии имат и своите огромни недостатъци, а за тези недостатъци крещящо говори медийната среда в България, белязана от невиждана в най-новата ни история цензура.
Всъщност журналистиката става по-силна, по-задълбочена, а журналистите могат да създават по-качествено и задълбочено съдържание, да кажем интервюта, които не са ограничени от изискванията на ефирното време в телевизиите. И задълбочени разследвания на финансови потоци, които биха били спрени от загрижени продуценти или собственици с аргументите, че не желаят да влизат в конфликт с рекламодатели или да бъдат застрашени от съдебни процеси.
Още нещо. Ако бъдем песимисти, ще кажем, че тъй като всеки може да си направи медия, то бъдещите журналисти в голямата си част ще са разхайтена работа. Те ще бъдат просто информационни инфлуенсъри.
Ако бъдем оптимисти, ще кажем, че в момента големите медии целенасочено си отглеждат и поддържат говорещи и пишещи глави, така че информационни инфлуенсъри винаги е имало. Просто сега се изискват различни способности да станеш такъв, които не са свързани с това да се легитимираш като собственик на социологическа агенция, като политолог от някое сдружение, като университетски преподавател, чиято репутация наистина е леко странна, но пък какво – нали сянката на университета увеличава публичния ти образ. Най-знакови в този смисъл информационни инфлуенсъри от последните две десетилетки са тези, за които никой не може да каже защо биват канени по телевизионните студиа, но те са там постоянно.
Днес обаче информационен инфлуенсър може да стане всеки, просто трябва да шуми около себе си на различни места и по различни начини. И не е нужно да се подмазва, което е ужас за подмазвачите и радост за всички останали.
Ако бъдем песимисти, ще заключим, че действителността, в която всеки може да си направи медия, ще доведе до на журналистиката, защото всеки ще може да стане журналист. Просто ще трябва да се научи сам да координира, да монтира, да мъкне и да поеме тежестта на това да си независим. Ако бъдем оптимисти обаче, в момента бъдещите журналисти имат възможност да наблюдават възможно най-пълноценните журналистически уроци от големите имена, които бяха изритани от телевизиите и сега се самопродуцират онлайн.
Изискванията към качествените журналисти се променят и е нормално много хора да са недоволни от това, защото умението да се адаптираш бързо към променящата се среда е едно от най-трудните, но и най-съществени изисквания на нашето време. Бившите традиционни и новите самопродуциращи се журналисти не се нуждаят повече от дипломатичните си умения за това да се борят за качеството на материалите си, непрестанно балансирайки между изискванията на добрата журналистика и тези на продуцентите, програмните директори и собствениците на медии.
Днес огромно значение придобива това да бъдеш смел и да си готов срещу теб да бъдат повдигани дела за сплашване. И да замениш сигурността на това зад теб да стои гърбът на голямата медия с по-крехката, но и по-мотивираща сигурност зад теб да стои все по-многобройна част от обществото, която е готова да те подкрепи, когато си в нужда.
Това е безценно. И това те кара да се чувстваш свободен, силен и смел.
Примерите в България са чудесни: „Бивол“ и Bird (те са ветераните), „Тоест“, „Дневен ред“, „Денят с В. Дремджиев“ и мн. др.
Имаме си независими печатни медии, които разчитат предимно на абонаменти, като „Нула32“, както и такива, които разчитат на продажби и абонаменти като „Прас прес“.
Имаме си независими печатни медии, които разчитат на патроните си да им дадат по-голяма стабилност като „Виж“.
И ще имаме все повече такива проекти, които ще дават все по-голяма свобода на журналистиката.
е
Не. Журналистиката не умира. Умират медиите, които не могат да понесат свободата ѝ.
А журналистиката се преражда и това е чудесно.
***
Можете да ме подкрепите тук. Можете и да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©