– Бенджи, Бенджи! – дере се жената с рошавата коса и черно дънково яке.
Докато обикаля алеите в парка, в ръката ѝ трагично се полюшва самотна кучешка каишка. Жената с рошавата коса постоянно излиза от регламентираните пътни коридори, взира се зад храстите и дърветата, но единствените следи, които открива там, са тези от напъпилата пролет.
Тя вади от платнената чанта на рамото си тенис топка и я хвърля.
– Дръж, Бенджи! Дръж, момче! Къде е топката, а? Къде е топката? Донеси ми топката, Бенджи! Тук! Добро куче, добро куче!
Когато Бенджи не се появява, жената с рошавата коса навлиза в зелените площи. Оглежда се като човек извън закона, сякаш се притеснява, че могат да я хванат в крачка, да я заподозрат в престъпление и да ѝ повдигнат обвинение, сграбчва топката, хвърля я обратно в платнената чанта на рамото си и продължава с издирването.
Тук е от девет сутринта, вече е дванайсет, а още се върти по алеите като пумпал. Всички подстъпи към парка са завардени от патрулки и приближи ли човек, полицаите се зъбят и изнервено заявяват с цялата строгост на закона, че в парка е разрешено да се влиза само с домашни любимци. Дори немощният старец, който по стара традиция веднъж в седмицата носи в сак патицата си, слага ѝ дълъг повод и я пуска да поплува в езерцето, вече идва всеки ден.
– Върни се, Бенджи. Лошо куче! Трябва да си ходим вкъщи! Времето ни за разходка свърши. Ще ни чакат за обяд!
Към жената с рошавата коса се запътва добре сложен млад полицай. Тя не го забелязва и рови съсредоточено в платнената си чанта.
– Искаш ли лакомство, Бенджи? Виж лакомството, виж! Ммм, любимото ти! Ммм, да, вкусно, хубаво лакомство. Да. Точно така. Виж какво имам за теб. Виж, виж! Добро момче. Добро момче, Бенджи!
Тя преравя платнената чанта няколко пъти, бърка в джобовете на панталоните си – първо в единия, после в другия. Повтаря процедурата още веднъж. Набутва длани в задните си джобове. Нищо.
– Мамка му!
– Къде го изтърва, миличка? – пита я полицаят.
– Не съм изтървала лакомствата. Забравила съм ги вкъщи. Сега се сещам, че май ги оставих на масата в кухнята.
– Не, не. Питам къде изтърва кучето.
– На поляната до паметника. Опитах се да го хвана, само че избяга. Миличкият Бенджи – върти каишката отчаяно в ръката си тя. – Ковидът не съсипа само нас. И кучетата тотално полудяха. Преди не бягаше така. Но и той е душичка, сърцето ми се мъчи да го гледам вързан. Пускам го, а избяга ли, все успявам да го хвана някак.
– Каква порода е Бенджи?
– Хъскли.
– Искате да кажете хъски?
– Е нали и аз това казвам де. Хъскли!
– Най-добре попитайте колегите в другия край на парка. Бенджи може да се е мернал там. Ако се появи, ще дам сигнал.
– Ох, благодаря ви. Искате ли визитката ми?
– Не, ще се свържа с колегите по радиостанцията.
– Наистина много ви благодаря, толкова сте любезен.
– Това ми е работата, госпожо.
Полицаят атакува възрастна жена с пинчер, иска ѝ личната карта за проверка. За беда жената не носи личната си карта. Избухва скандал.
Жената с рошавата коса продължава да се върти из алеите, но все пак променя траекторията си към другия край на парка и когато след двайсетина минути стига дотам, забелязва русия полицай от миналата седмица.
– Ричи! Ричи! – започва да крещи тя, като междувременно слага на косата си бейзболна шапка, която вади от платнената чанта. – Ела при мама, Риченце, миличко! Лошо куче! Лошо куче!
– Взели сте си още едно куче? Браво, така Рики няма да се чувства самотен и да ви бяга! – казва русият полицай, когато се приближава.
– Взех, но избяга.
– И Ричи ли е лабрадор?
– Да, естествено.
– Още един немирник! Май все такива ви се падат.
– И рибки да гледах, пак щяха да измислят как да ми избягат.
– Рики и Ричи. Малко объркващо е, но щом така сте решили.
– Ако го видите, ще ми кажете, нали?
– С Рики все не ми излиза късметът, но може с Ричи да ми провърви. Или с Бенджи.
Тя хваща козирката на бейзболната шапка и я придърпва към очите си.
– Кой е тоя Бенджи?
– Още една жена си е изгубила кучето. Бенджи. Хъски. И за него се оглеждаме.
– Значи и аз ще се оглеждам, докато търся Рики.
– И Рики ли е избягал?
– Оплете ми се езикът. Говоря за Ричи.
След като полицаят си тръгва, жената с бейзболната шапка се запътва към изхода и излиза от парка. Разходките бяха все по-сложни. В единия край на парка издирваше Бенджи, в другия Рики, а вече и Ричи. Само да не се обърка, защото Ричи се казваше и далматинецът, който разхождаше в Северния парк. В Южния парк, да си се чуди на акъла, извеждаше порчето Тимон. По другите градинки и паркове я бяха виждали да гони и бигъла Закс.
Само веднъж седмично, такъв беше графикът, извеждаше Лари – питбула на Жоро. С него беше леко стресиращо, защото не се разбираше с мъжките питбули, а беше мощно добиче. Първият път, когато му сложи намордника, той небрежно разтърси муцуна и се освободи от него. С другите кучета, виж, беше къде-къде по-лесно.
***
Из сборника „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©