В началото беше тревогата. Всяка сутрин се качваше върху кантара – напълняваше бързо и методично. Правеше упражнения, но просто не можеше да обуздае апетита си. Ядеше не само от глад, всъщност гладът беше най-малкото. Ядеше от скука, тъга и щастие, от вдъхновение, възбуда и апатия. Ядеше поради необходимостта да запълва с нещо огромните пробойни от време, които заливаха дните и нощите му и застрашаваха да го удавят. Яденето му носеше и илюзорно чувство за контрол, нищо че освен нещата той държеше под контрол в ръцете си и пилешки бутчета и броколи, тулумбички и браунита.
Яденето беше и средство за пътуване: телешкото задушено го телепортираше в кухнята в апартамента на градската му баба, с масивни мраморни плочки, които държаха хлад през лятото, а качамакът и постното зеле го превеждаха през познатата поредица от села по пътя към неговото собствено село, за да се озове, озверял от глад и нетърпение, над трапезата на селската си баба в един от безкрайните дни на лятото. Пицата със салам го стоварваше върху дивана на детството му в „Дружба“, където гризеше пицата на поднос, докато гледаше „Костенурките нинджа“ на черно-белия телевизор в хола, а кюфтетата и чорбата от леща го караха да излезе от същия апартамент в „Дружба“ и да тръгне на двайсетминутна разходка до кварталната кръчма – дървена, с навес, който заслоняваха с найлони през зимата, за да не губят места и клиенти, и с пет маси на открито, разположени под два кестена. Там баща му му даваше, на него – дребното хлапе, да отпие глътка-две бира. Скаличките го отвеждаха в сладкарницата на детството му в квартала на баба му – „Изток“, а боб чорбата и пържените филийки го изкачваха до планински заслон на 2512 метра надморска височина, под каменист връх, който така и не успя да изкачи: беше си изкълчил крака.
И неговите пълни ангели, пеещи химни за тирамисуто в хладилника.
Напоследък обаче не се плаши от надебеляването. Ужасява се от друго. Все по-често си представя как една сутрин се качва на кантара и стрелката показва, че е призрак, не тежи нищо, няма го.
Из сборника „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©