Из сборника „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“.
Събуждаш се, закусваш, пиеш сутрешното си кафе, вземаш си лекарствата и съвсем скоро, някъде след половин час тялото ти страшно натежава, все едно се намираш на планета с огромна гравитация. Само малко да полегнеш, сигурен си, че ще се освестиш или поне така си казваш, така че се добираш до леглото, отпускаш тяло. Добре че в тези първи пандемични седмици работата ти е толкова малко, че има дни, в които можеш да си позволиш да не правиш нищо. Опитваш се да четеш, но клепачите ти се затварят, заспиваш. Будиш се, поглеждаш часовника, минали са три часа и нещо. Опитваш да гледаш филм, но клепачите ти се затварят, заспиваш. Будиш се, поглеждаш часовника, минали са два часа. Това е, казваш си, докато душиш внимателно въздуха. Може да не си загубил обоняние, може да не кашляш, може да нямаш температура, главоболие, но каква умора, каква умора само! Едва успяваш да се отлепиш от леглото, колкото да отидеш до тоалетната, колкото да нарежеш в една чиния кашкавал, сирене, хляб, колкото да сложиш до тях банан, да си налееш вода. После в леглото, поредната дрямка. Будиш се, поглеждаш часовника, заспиваш, будиш се, поглеждаш часовника. Това е, лепнал си ковид, дори не можеш да се сетиш откъде, няма значение, той е навсякъде, навсякъде, няма нищо по-лесно от това да го лепнеш, я не си си изжулил ръцете като хората, не си си усмъртил ръцете с дезинфектант като хората, я си паднал жертва на нечия кихавица, на нечий допир, на нечии забравени нейде телесни секрети. Това е, това е, лепнал си ковид. Спиш като труп, едва се вдигаш да отидеш до тоалетната, нямаш апетит, в десет вечерта още имаш кашкавал, сирене, хляб. Поне си изял банана, голямо успокоение, няма що. Дотътряш се до кухнята за нов банан, поне вчера си напазарувал за седмицата и хладилникът е наблъскан с храна за цяла седмица, тези паникьорски пандемични пазарувания, повече, повече, нека има хляб, сухари, брашно, нека има плодове, зеленчуци, нека има вакуумирано сирене, кашкавал, шунка, бекон, нека има консерви, варива, нека има от всичко, нека има тоалетна хартия, да, поне пазаруването, поне провизии, поне това. Лягаш, заспиваш, будиш се, поглеждаш часовника, минали са петдесет минути. Така, вдишваш дълбоко, значи, издишваш, сега да видим, вдишваш дълбоко, да видим, издишваш, как трябва да процедираш? Трябва да се наблюдаваш, да се обадиш на личната си лекарка още сутринта, супер прост си, трябваше да ѝ се обадиш още днес, още при първото, второто, третото събуждане, още когато ти се стовари умората – умората, с която не успяваш да се пребориш още когато започна да заспиваш, да се будиш, да заспиваш, да се будиш, още когато ти светна, че си лепнал ковид. Значи, вдишваш дълбоко, така, издишваш, какво правиш оттук нататък, какво се случва оттук нататък? Само да не се влошаваш, само да минеш метър, да минеш с тази умора, само вирусът да не плъзне из и без това слабите ти бели дробове, да не загубиш обоняние, да не вдигаш температура, да не се панираш, не се панирай, не се панирай, няма смисъл да се панираш, панираш се, копеле, всичко е наред, още нищо не се е случило. Е как нищо да не се е случило? А умората, умората!, ти не виждаш ли, че едва се отлепваш от леглото, за да отидеш до тоалетната, че после пак се трупясваш, че дори не се сещаш да се завиеш, а просто спиш, спиш, спиш и се будиш, колкото да регистрираш, че спиш, спиш, спиш и се будиш. Ебаси, дори не си завърши постановката, пандемията ти спря репетиционния процес, а беше потеглило, беше потеглило и щеше да стигне, ти знаеш, че щеше да стигне и да стане нещо по-истинско, по-дълбаещо, по-лично, по-изкъртващо, щеше да стане едно от нещата-които-винаги-си-искал-да-направиш-но-си-чакал-момента-защото-не-си-бил-готов-да-правиш-такива-неща-такива-истински-неща, но пандемията те прееба, прееба постановката, прееба всичко и всички, а в чекмеджето с пиесите, които искаше да поставиш някой ден, които чакаха подходящите актьори, подходящото пространство, подходящата ситуация, подходящия момент, момента, който пее и звъни, в чекмеджето с пиесите чакат толкова семена, толкова зародиши за по-истински, по-дълбаещи, по-лични, по-изкъртващи неща, чакат толкова постановки-които-винаги-си-искал-да-направиш-но-си-чакал-момента-защото-не-си-бил-готов-да-правиш-такива-неща-такива-истински-неща. И сега ти, не се панирай, не се панирай!, но ти можеш да се влошиш, да кашляш, да се дереш, да започнеш да получаваш задух, сега кой знае какво може да те тресне, с този вирус никога не можеш да знаеш, нали е нов, нали още толкова неща не се знаят за него, не се панирай!, и утре може да се наложи да отидеш до личната лекарка, може да се наложи тя да дойде при теб, ако е от тези, които ходят, май не всички ходят, не им се рискува, лекарите и без това са в постоянна опасност, нали това се опитваме да направим, да ги пазим, нали се опитваме да пазим здравната система, да пазим болниците, поне тези от нас, които са готови да жертват комфорта си, да приемат, че често свободата на избора, на моралния избор, води до ограничаване на твоята лична свобода, нали пазим болниците да не се претъпчат и да станем една нова Италия, и лекарите да избират кой ще живее и кой ще умре, и лекарите да избират младите пред старите, защото няма как иначе, защото на старите им остава по-малко, защото и повечето стари искат да запазят живота на по-младите, защото такъв е редът в живота, по-старите да умират преди по-младите, другото е неестествено, извънредно, сухи пръчки ги наричат, сухи пръчки наричат старите, уязвимите, сухи пръчки ги наричат задниците, загрижени за личния си комфорт, не можели да дишат през маските, вирусът минавал през маските, абе вие чувате ли се бе!, рестрикциите били мнение, били престъпление, абе глупаци, егоисти такива, това е като по филмите бе, човечеството се сблъсква с нов вирус, нищо че е различно, нищо че не е съвсем като по филмите, нищо че оръжията са: стой си вкъщи, мий си ръцете, кихай си в лакътя, не в дланта, слагай си маска, сухи пръчки, сухи пръчки; само да не станем една нова Италия, не се панирай, не се панираш, но влошиш ли се, ще влезеш в болница, ако има легла, ако могат да те приемат в болница, не се панирай!, не се панираш, но влошиш ли се повече, ще попаднеш в едно от онези отделения, онези отделения с много, много легла, с легло до легло пациенти със задух, отмалели, хриптящи хора, хора, обградени от лекари и сестри в скафандри, не се панирай!, не се панираш, но възможностите са възможности, а възможно е и да повехнеш, да хриптиш, да не можеш да си поемеш въздух, да заспиш, да те сложат на командно дишане, в съзнание или в безсъзнание, не се панирай!, не се панираш, но си смъртен и чак сега разбираш, че си смъртен, друго е на думи и на философстване, смъртен, не се панираш, но си смъртен, тъй като си жив, а безсмъртно е неживото, ти си смъртен и въпросът е единствено кога и как, по принцип „кога“-то винаги е някога, а „някога“-то винаги е никога, но днес „някога“-то е „може би сега“, не се панирай!, не се панираш, но щом вирусът е в тялото ти, щом те тресна тази умора, такава умора, че едва се отлепваш от леглото, едва ходиш до тоалетната, едва се връщаш и едва се трупясваш в леглото, такава умора, че дори не се сещаш да се завиеш, не се сещаш да се завиеш и просто спиш, спиш, спиш и се будиш, колкото да регистрираш, че спиш, спиш, спиш и се будиш, кога и как, е как кога и как: сега и така. Не се панирай! И колко не ти се умира точно в това сега-и-така, защото точно в това сега-и-така ти светва колко моменти прахосваш в очакване на подходящия момент, колко време прахосваш във фалшивата си вечност, в отлагането на това, което наистина трябва да правиш, колко време прахосваш в правенето на неща, без които можеш, в отклоненията по пътя, по който си поел, ти не знаеш крайната си цел, но знаеш накъде, защо и как, знаеш, че трябва да си тук, със семейството, с приятелите си, че трябва да си тук, не да си и тук, и там, и да те няма, а да си тук, тук, тук, знаеш, че сега си сам, но някой ден ще откриеш нея, някой ден ще откриеш нея и ще заживеете заедно, и ще сте така изпълнени с живот, че ще си направите то, ще си направите него или нея, знаеш, че като режисьор искаш да звъниш, да звъниш във всичко, което правиш, и досега си знаел, че има моменти, които звънят, и си сънувал тези моменти, и си чакал тези моменти, и си съществувал за тези моменти, а сега, когато си болен, когато си отпаднал, когато може би умираш, не се панирай!, не се панираш, но можеш да умреш, а защо ти е да умираш сега, когато знаеш, че всеки момент може да звъни, ако го раззвъниш, че всеки момент може да пее, ако го разпееш, когато знаеш, че всеки миг е вечност, и защо си си губил времето, колко време си загубил, и защо не си си изчакал чакането, цял живот чакаш, защо не си превърнал чакането в постигане, сега знаеш, че можеш да превърнеш всяко чакане в постигане, не се панирай!, не се панираш, но сега знаеш, че семената, зародишите за по-истински, по-дълбаещи, по-лични, по-изкъртващи неща, за нещата-които-винаги-си-искал-да-направиш-но-си-чакал-момента-защото-не-си-бил-готов-да-правиш-такива-неща-такива-истински-неща, сега знаеш, че те винаги са тук, те винаги са тук, защото, когато смъртта е на гърдите ти, в носа, в трахеята ти, ти нямаш избор, а когато нямаш избор, си сядаш на задника и правиш нещата-които-винаги-си-искал-да-правиш-и-които-правиш-в-този-момент-както-можеш-както-ти-се-удава-като-им-се-даваш-целият-защото-не-можеш-да-чакаш-момента-когато-ще-си-готов-да-ги-направиш-защото-така-не-се-правят-такива-неща-такива-истински-неща-защото-моментите-се-създават-защото-няма-перфектни-няма-завършени-неща-защото-всяко-нещо-е-капка-вода-по-пътя-към-следващото-правене-защото-такъв-е-животът-а-нещата-които-винаги-си-искал-да-правиш-такива-неща-такива-истински-неща-са-живот. И ти най-сетне си го разбрал. И така искаш да звъниш, да пееш. Искаш да звъниш, да пееш, но не се панирай!, можеш да изчезнеш, да те няма. И така да си остане твоето разбиране. Незавършено. Неосъществено. Да остане като едно голямо НЕ. И точка, край. Най-сетне да откриеш пътя към нещата-живот. И точка, край. Да знаеш крайната си цел, да знаеш накъде, защо и как. И точка, край. Край с нещата-живот. Край, недочакал своето начало. Край преди края. Край и точка. Точка. И умората, умората! И лягаш, заспиваш, будиш се, поглеждаш часовника, минали са четиресет минути. И дори не се сещаш да се завиеш, а просто спиш, спиш, спиш и се будиш, колкото да регистрираш, че спиш, спиш, спиш и се будиш. Такава умора! И едва се отлепваш от леглото, едва ходиш до тоалетната, едва се връщаш и едва се трупясваш в леглото. И ти светва, че едните ти лекарства, лекарствата, които престана да пиеш, след като така бяхте свалили дозата, че нямаше накъде повече да сваляте дозата – ти и твоята лекарка, – че тези лекарства бяха лекарства за сън и те успиваха, така те успиваха, и когато още в началото пиеше конски дози от тях, защото така трябваше, те те трупясваха на леглото с умора, такава умора, че скоро заспиваше и когато се будеше, не беше наистина събуден, а ставаше сутрин, ставаше и ходеше, работеше, но през цялото време беше заспал и чак към един, един и половина изведнъж ти светваше и най-сетне беше истински събуден и тогава ходеше, работеше по друг начин, като събуден човек. И ти светва и едва се отлепваш от леглото, и едва отиваш до скрина, и едва бъркаш в кутията за лекарства и откриваш, че там си забравил един блистер, блистер с онези лекарства, лекарствата, които престана да пиеш, и чак сега откриваш колко тези лекарства приличат на лекарствата, които пиеш сега, лекарствата, които не те успиват, които те поддържат здрав, функциониращ, и чак сега откриваш, че ти просто си объркал лекарствата и си изпил конска доза от успиващите лекарства, и едва стигаш до леглото и такава умора, че дори не се сещаш да се завиеш, а знаеш, че ей сега ще заспиш, ще заспиш, ще заспиш и ще се будиш, колкото да регистрираш, че спиш, спиш, спиш и се будиш. Такава умора! И се надяваш, че когато се събудиш утре, когато умората изчезне, когато умората никога няма да я е имало, когато умората ще е сън и спомен, надяваш се, че тогава и ти ще си спомняш и никога няма да забравиш, че смъртта е на гърдите ти, в носа, в трахеята ти, няма да забравиш, че нямаш избор, и тогава ще си седнеш на задника и ще правиш нещата-които-винаги-си-искал-да-правиш-и-които-правиш-в-този-момент-както-можеш-както-ти-се-удава-като-им-се-даваш-целият-защото-не-можеш-да-чакаш-момента-когато-ще-си-готов-да-ги-направиш-защото-така-не-се-правят-такива-неща-такива-истински-неща-защото-моментите-се-създават-защото-няма-перфектни-няма-завършени-неща-защото-всяко-нещо-е-капка-вода-по-пътя-към-следващото-правене-защото-такъв-е-животът-а-нещата-които-винаги-си-искал-да-правиш-такива-неща-такива-истински-неща-са-живот.
***
Ако текстът ви харесва, можете да ме подкрепите, като използвате бутона долу. Също така можете да станете мой патрон в Patreon.
***
Фотография: Иван Димитров©