Тефтерчето

Отначало на полицая му се стори, че нарушителят е изпуснал нещо (ключове, порфейл, телефон?) и го търси, но когато се приближи, осъзна, че нарушителят ходи по патешки. Клатушкаше се сред минувачите, разминаваше се с тях, а те му се радваха и го снимаха. Нарушителят често се спираше, дали от умора или за да се порадва на тревата, на аромата, на пролетта.

– Стойте, стойте! – извика отдалече полицаят, нарушителят спря, извади тефтерче и молив и си записа нещо. Полицаят се надвеси над него и му каза строго: – Объркали сте посоката на движение! Направо е вляво, а назад е вдясно. Не виждате ли табелките?

– Ох, вярно… Табелките – унесено рече нарушителят. – Съвсем забравих за тях. Голяма съм блейка, прощавайте.

– Моля, коригирайте траекторията си. Имате зелена светлина да минете под разграничителната лента.

Полицаят посочи на нарушителя сигналната лента, която организираше по принцип двупосочното движение в парка в еднопосочно. Бяха оставени отворени само два от входовете на парка, всички други входове бяха преградени със сигнални ленти. Наоколо бродеха полицаи, които следяха за спазването на този ред. Инструкциите бяха да пишат актове на всеки двайсети нарушител, когото хванеха, като внимават да не глобяват активни граждани или връзкари, тоест онези, които биха се втурнали да защитават правата си и да съдят държавата. Затова преди да пристъпят към глобяване, полицаите трябваше да проведат т.нар. мониторингов разговор, за да установят дали лицето представлява опасност за държавната хазна, или би си платило безропотно солената глоба.

– Имате зелена светлина да преминете под разграничителната лента! – повтори полицаят.

– Ох, разграничителната лента, да. За мен е просто нещо, което ми виси над главата. Изобщо не ме ограничава. Сигурно затова не ѝ обръщам внимание – вдигна рамене нарушителят и посочи лентата, която наистина се падаше няколко педи над главата му. – Всичко зависи от гледната точка.

Нарушителят отново записа нещо в тефтерчето си, без да спира да ходи по патешки на място.

– Тръгвайте, тръгвайте! – подкани го полицаят.

– Още половин минута.

– Няма половин, няма цяла минута. Само глоби има!

Нарушителят моментално премина под разграничителната линия и смени посоката на движение, но измина едва трийсетина метра, спря и пак взе да ходи по патешки на място.

– Няма да се разберем така! – юрна се след него полицаят.

– Ама не виждате ли тревата?

– Каква трева? Къде е тревата? Пак ли са започнали да идват хлапетиите – пият, пушат. Преди вечерта седяха по пейките, катерушките, зелените площи. Крещяха, пиеха, пушеха. Сега се изхитриха. Идват по светло. Двулитровките – по раниците, патрончетата – в джобовете. И дебнат, много са наблюдателни. Изпуснеш ли ги от поглед, поркат, а намалеят ли минувачите, пафкат трева. Хората от квартала свикнаха паркът да смърди на трева и мислят, че в европейските столици можеш безнаказано да си ходиш по улицата и да консумираш леки наркотици. По-възрастните и тези, които не знаят как мирише тревата, мислят, че е от препарата, с който пръскаме срещу комари. „Няма ли да пръскате скоро?“, питат. За резил станахме!

– Не, не – вървеше на място нарушителят. – Тревата, природата, дърветата, пролетта, уханието.

– С всички тия кучета ми мирише на лайна.

– Кучета? 

– Осраха целия парк с тия кучета! – оплака се полицаят. – Колко години съм полицай, а толкова кучета не бях виждал. Разхожда се народът. В тая държава, оплаква се, законите не се спазват. И плюе. Плюе по държавата, плюе по институциите, а едни елементарни противоепидемични правила не ще да спазва, защото го ограничавали, разбирате ли. Всичко живо тръгнало с кучета. Не можеш да хванеш кой е оригиналният стопанин на кучето. Че ги вземат назаем от приятели и едно куче го разхождат по десет пъти, е едно на ръка. Обаче се изхитриха и вече внасят в София кучета от провинцията, главно от селата. Нали има търсене. Значи, внасяш десетина кучета, а средната тарифа е 20 лв. на час. Смятай! Повтарям, търсенето е голямо. Прави, значи, таблица в интернет. Пуска го на десет-дванайсетчасов работен ден, нали трябва да го щади – все пак печели от него. От седем сутринта до девет-десет вечерта, с обедна почивка. Докато си бръкне в носа, графикът за уикенда се е напълнил. Голям бизнес! Хайде сега го сметнете. Да кажем, че са пет кучета. Пет кучета по десет часа. Едно куче на ден ти е двеста лева, значи пет кучета са хилядарка. И това е за един ден! По-големите играчи къщи могат да си вдигнат. А ние какво правим? Правим каквото можем. А какво можем да направим с проблема с кучетата? Нищо не можем да направим, законът не позволява, ръцете ни са вързани. Не можеш да глобиш човека – нали е с куче, други наредби няма. И кучето няма как да го глобиш – нали е куче. Пък и колко ги хранят тия животни. Как да не осерат парка, милите!

Нарушителят изслуша полицая и си записа нещо в тефтерчето.

Полицаят забеляза едно русо момиченце със зелено клинче и блузка на зомби еднорогчета, което беше атакувало зелените площи, стоеше до две редици лалета и ожесточено ги душеше.

– Ама какво правите там? Хей, момиченце! Върви при майка си, че като ѝ напиша една честитка, на Дядо Коледа ще му се изпразнят джобовете.

Но момиченцето не го чуваше. Приближи се руса жена и се опита да внесе спокойствие:

– Чак пък толкова да пречи. Не виждате ли, че е малка, господин полицай.

– Пред закона, госпожо, всички са равни. Започнем ли да разсъждаваме така, излиза, че никой не трябва да спазва закона, защото всеки си има уважителна причина. А здравото общество, госпожо, се гради върху усещането за справедливост и върху спазването на законите.

Русата жена извика русата си дъщеричка, която се приближи без съпротива: унила, огорчена, почти разревана.

– Още пет минути, мамо. Пет минути и си тръгваме. Само пет минути. Може ли, мамо? Пет минути, мамо. Пет минути.

– Чичкото каза – русата жена посочи полицая, – че не може.

– Защо? – обърна се момиченцето към полицая.

– Защото не може да се излиза от алеите и не могат да се душат цветята.

– Защо?

– Защото е забранено.

– Защо?

– Защото има правила.

– Защо?

– Защото обществото, за да функционира, се нуждае от правила.

– Защо?

– За да не се изколи.

– Защо? – потрепери гласът на русото момиченце.

– Защото хората са психопати.

– Защо?

– Защото животът е жесток.

– Защо?

– Защото в живота оцеляват само силните и адаптивните.

– Защо?

– Защото тези, които не са силни и адаптивни, умират.

– Защо? – потрепери отново гласът на русото момиченце.

– Защото ги убиват.

– Защо?

– Защото не искат да умрат.

– Защо?

– Защото им се живее.

– Защо?

– Защото много им се отговаря на въпроси.

– Защо?

– Питай майка… та на майка си.

Русото момиченце се обърна към русата си майка.

– Мамо, защо никога не съм виждала майка ти?

Русата жена погледна с укор полицая.

– Баба ти, това е моята майка, си тръгна, когато ти още беше бебе.

Полицаят потупа момиченцето по русата главичка и каза:

– Хайде сега и ти да си тръгваш.

Момиченцето ревна.

– Мамабаба! Искам мамабаба!

– Но ти дори не я познаваше.

Само че момиченцето не чуваше майка си.

– Искаш ли шоколадово яйце? – попита изпадналата в безизходица майка.

Само че момиченцето все така не я чуваше.

– А искаш ли сладолед?

Момиченцето всмукна сополите си, на личицето му лъсна усмивка и подаде ръка на майка си, готово да тръгва.

– Значи ще купим сладолед – въздъхна майката.

– Искам яйце!

– Добре, тогава ще купим яйце.

– Искам сладолед!

– Не може и двете.

– Искам мамабаба! – кресна момиченцето със заплашителен, загатващ за опустошителните размери на предстоящия рев глас.

– Добре, значи и сладолед, и шоколадово яйце.

И русото момиченце задърпа русата си майка към магазина.

Полицаят се огледа в търсене на нарушителя и не го видя, въпреки че допреди минута беше току пред него. Само да не е хукнал към някоя непозволена територия, помоли се полицаят, първо, защото не искаше да го гони, и второ, защото му изглеждаше като оправен гражданин, което означаваше, че не би си позволил да го глоби, за да онзи не съди държавата. След това се сети за особеностите на нарушителя и погледна в краката си, той беше там, дори не беше мръднал – ходеше на място и не спираше да дращи в тефтерчето си.

– Простете – попита полицаят, – какво пишете в това тефтерче?

– Разказ.

– И защо го пишете този разказ?

– За да не полудея.

Из сборника „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“.